Лий Чайлд - Нищо за губене

Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.

Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.

Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.

Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.

Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.

След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.

Тийнейджър, който си пада по тревата — наистина беше точно това само преди година и половина.

Той падна на колене. Пясъкът беше поне два пъти по-хладен от онзи, по който често му се бе налагало да ходи, но беше достатъчно горещ, за да го стопли. Падна по лице, изтощен докрай. И знаеше със сигурност, каквато никога не беше изпитвал по-рано, че ако сега затвори очи, повече няма да ги отвори.

Но беше толкова уморен.

Толкова ужасно уморен.

По-уморен от всяко друго момче и всеки друг мъж на света.

Той затвори очи.

Тънката линия между надеждата и отчаянието представляваше точно това: тънка линия на пътя, която показваше къде свършва асфалтът на единия град и започва асфалтът на другия. От пътната служба на Хоуп — „надежда“ — бяха използвали плътен, черен, гладък асфалт. Общинският бюджет на Диспеър — „отчаяние“ — очевидно беше по-малък. Бяха напълнили основата на шосето с катран и бяха изсипали отгоре сив чакъл. Между двете повърхности оставаше ничия земя, широка няколко сантиметра и изпълнена с черно смолисто вещество. Беше като става. Като граница. Като тънка линия. Джак Ричър я прекрачи и продължи, без да й обърне никакво внимание.

Но по-късно щеше да си я спомни. По-късно щеше да си я спомни с най-големи подробности.

И двата града — Хоуп и Диспеър — бяха в щата Колорадо. А Ричър беше в щата Колорадо, защото преди два дни беше в щата Канзас, който граничи с щата Колорадо. Ричър се движеше на югозапад. Беше тръгнал от Кале, щата Мейн, и си беше наумил да прекоси целия континент по диагонала, чак до Сан Диего, щата Калифорния. Кале беше последният голям град на североизток, а Сан Диего — последният голям град на югозапад. От едната крайност до другата. От Атлантическия океан до Тихия океан — от студа и влагата до жегата и сушата. Където имаше автобуси, хващаше автобуси. Където нямаше, пътуваше на автостоп. Където нямаше автостоп, вървеше пеша. Беше пристигнал в Хоуп на предната седалка на яркозелен Мъркюри гранд маркиз, каран от пенсиониран продавач на копчета. Беше напуснал Хоуп пеша, защото тази сутрин нямаше никакви коли, които да отиват към Диспеър.

По-късно щеше да си спомни и този факт. И да се запита защо още тогава не се беше запитал защо.

По отношение на великия си план за пътуване по диагонал малко се беше отклонил от курса. В идеалния случай трябваше да се цели право на югозапад — към щата Ню Мексико.