Лий Чайлд: Нищо за губене

В ресторанта се хранеха единайсет души. Три двойки, една тройка и двама самостоятелни клиенти. Виждаше се една сервитьорка. Но нямаше друг персонал. До табелата не стоеше никой. Е, не беше нещо необичайно. Ричър се беше хранил в хиляди такива места и знаеше какво ще се случи във всеки следващ момент, на подсъзнателно равнище. Скоро сервитьорката щеше да хвърли поглед към него и да кимне, сякаш искаше да му каже: „Сега ще дойда.“ Щеше да приеме някоя поръчка, да поднесе някоя чиния и едва тогава да забърза към него, като сигурно в движение щеше да отметне някой кичур коса от бузата си, все едно искаше едновременно да се извини за забавянето и да помоли за разбиране. Щеше да вземе меню от купчината до табелата, да го заведе до масата му, да се отдалечи и след малко да се върне да му вземе поръчката — в този ред.

Само че тя не направи нищо подобно.

Първо наистина му хвърли един поглед. Но не кимна. Просто го изгледа продължително, после отклони очи. И продължи да се занимава с това, което правеше. А то не беше нищо особено. Точно в този момент и единайсетте й клиенти бяха обслужени. Тя просто поддържаше ритъма. Минаваше край масите, за да се осведоми дали всичко е наред, и доливаше кафе в чашите, които не бяха изпити и наполовина. Ричър се обърна и погледна към вратата, за да провери дали не е пропуснал да види някаква табела за работното време. Може би се канеха да затварят. Но не, не беше така. Той хвърли поглед към собственото си отражение, за да провери дали не се отклонява скандално от общоприетите норми за облекло. Но не, не беше така. Беше облечен с тъмносиви панталони и тъмносива риза, които си беше купил само преди два дни от един склад за работно облекло в щата Канзас. Складовете за работно облекло бяха последното му откритие. Прости, здрави, добре ушити дрехи на разумни цени. Идеално. Косата му беше късо подстригана. Беше се обръснал предишния ден. Ципът на панталоните му беше затворен.

Ричър отново се обърна към ресторанта и продължи да чака.

Клиентите започнаха да се обръщат към него, един по един. Оглеждаха го съвсем открито, после отклоняваха поглед. Сервитьорката обиколи ресторанта още веднъж, без да бърза, като гледаше във всички възможни посоки, освен към него. Ричър стоеше неподвижно и разсъждаваше на базата на досегашните си познания, като се опитваше да разбере какво става. Накрая му омръзна, пристъпи напред покрай табелата, влезе в ресторанта и седна на маса за четирима. Придърпа стола си навътре — той изскърца по пода — и се настани удобно. Сервитьорката го изгледа отново, после влезе в кухнята.

И повече не излезе.

Ричър седеше и чакаше. Цареше тишина. Хората не разговаряха помежду си. Не се чуваше нищо друго освен тихото подрънкване на металните прибори по чиниите, звуците от дъвчене, приглушеното потракване на порцеланови чаши, внимателно оставяни в чинийките, и поскърцването на дървените крака на столовете под тежестта на човешките тела. Тихите звуци отекваха в огромното пространство на ресторанта и го изпълваха, докато не станаха оглушителни.

В продължение на почти десет минути не се случи нищо.

След това отвън, до бордюра, паркира един голям стар пикап. Измина една секунда, после вратите на колата се отвориха, от нея слязоха четирима мъже и застанаха един до друг на тротоара. Потеглиха в плътна група, спряха за миг и влязоха. После отново спряха за миг, огледаха помещението и откриха целта си. Тръгнаха право към масата на Ричър. Трима от тях седнаха на свободните столове, а четвъртият застана до масата точно между Ричър и изхода на ресторанта.

И четиримата бяха достатъчно едри. Най-ниският сигурно беше сто и осемдесет сантиметра, а най-слабият — деветдесет килограма. Всички имаха мазолести кокалчета на ръцете, дебели китки и възлести ръце. Носовете на двама от тях бяха чупени, а нито един не разполагаше с всичките си зъби. И четиримата изглеждаха бледи и някак си нездрави. И четиримата бяха мръсни — в порите на кожата им имаше натрупана мръсотия, така че лъщяха като метал. И четиримата бяха облечени с брезентови работни ризи с ръкави, навити до лактите. Всички изглеждаха между трийсет и четирийсетгодишни. И приличаха на хора, които създават проблеми.

— Нямам нужда от компания — каза им Ричър. — Предпочитам да се храня сам.

Мъжът, който беше застанал прав до масата, беше най-едрият от всички — с няколко сантиметра по-висок и с няколко килограма по-тежък от останалите.