Лий Чайлд - Нищо за губене

— Нашият град е тих и старомоден. Хората не си заключват вратите. Не изпитваме нужда да го правим. Повечето ключове в този град са били изгубени още по времето на бабите и дядовците ни.

— Аз не съм крадец.

— Предпочитаме да сгрешим от предпазливост — каза съдията. — Опитът на други места показва, че бездомните и безработните винаги създават проблеми.

— Ами ако не си тръгна? Какво е наказанието?

— Трийсет дни арест.

Ричър замълча. Съдията продължи:

— Полицаят ще ви откара до края на града. Ако си намерите работа и дом, ще ви приветстваме с отворени обятия. Но не се връщайте, докато това не се случи.

Полицаят отново го заведе на първия етаж, за да му върне парите, паспорта, дебитната карта и четката за зъби. Нищо не липсваше. Върнаха му всичко. След това полицаят му подаде връзките за обувки и изчака зад бюрото, докато Ричър ги промуши обратно през дупките, върза ги и ги стегна. Накрая полицаят отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и нареди:

— В колата.

Ричър тръгна пред него, прекоси фоайето на управлението и излезе навън. Слънцето се беше скрило. Беше късно следобед, късно през годината и вече се стъмваше. Полицаят беше преместил патрулката. Сега колата беше обърната с предницата навън.

— Отзад — процеди той.

Ричър чу самолет в небето, някъде далеч на запад. Един-единствен двигател, който се напрягаше да набере височина. Малък самолет — чесна, бийч или пайпър, — самотен сред пустошта. Той отвори вратата и се качи. Когато нямаше белезници, беше много по-удобно. Седна настрани, както би седнал в такси или лимузина. Полицаят се наведе след него, подпря се с едната ръка на покрива на колата, а с другата на вратата и каза:

— Не се шегуваме. Ако се върнеш, ще те арестуваме и ще те затворим в същата килия, но за трийсет дни. Освен ако не ни погледнеш накриво. Тогава направо ще те застреляме за съпротива при арест.

— Женен ли си? — попита Ричър.

— Защо?

— Сигурно не си. Явно предпочиташ сам да се изхвърляш.

Полицаят остана неподвижен за няколко секунди, после затръшна вратата и се качи отпред. Потегли по улицата, направи десен завой и пое на север. До главната улица има шест пресечки, пресметна наум Ричър. Ако завие наляво и ме закара по пътя ми, на запад, може би ще им се размине. Но ако завие надясно и ме върне на изток, към Хоуп, може би няма да им се размине.

Ричър просто мразеше да се връща.

Основният принцип в живота му беше да продължава напред.

Шест пресечки и шест кръстовища. На всяко кръстовище полицаят леко натискаше спирачката, намаляваше скоростта, оглеждаше се наляво и надясно и едва тогава продължаваше. Когато стигна до главната улица, спря съвсем. Постоя малко. После натисна газта, потегли отново и завъртя волана.

Надясно.

На изток.

Обратно към Хоуп.

Ричър проследи как универсалният магазин, бензиностанцията, изоставената автокъща и празният парцел се изнизват покрай колата, после полицаят ускори до сто километра в час. Гумите ръмжаха по неравния път, а от чакъла изхвърчаваха камъчета, които се удряха в шасито на колата и отскачаха встрани. Двайсет минути по-късно колата намали скоростта, понесе се по инерция и накрая съвсем спря. Полицаят отвори вратата, слезе на пътя, отпусна ръка на ръкохватката на пистолета си и отвори вратата на Ричър.

— Навън — нареди той.

Ричър се измъкна навън и усети неравното шосе на Диспеър под краката си.

Полицаят посочи с палец на изток, където беше по-тъмно.

— Натам — каза той. Ричър не помръдна.

Полицаят извади пистолета си. Беше деветмилиметров глок — ръбесто оръжие, което мътно проблясваше в полумрака. Нямаше предпазител. Само едно лостче на спусъка, което полицаят вече беше освободил с месестия си показалец.

— Моля те — каза той. — Само ми дай повод да го направя.

Ричър пристъпи три крачки напред. Видя луната, която изгряваше над далечния хоризонт. Видя къде свършва неравният чакъл на шосето от Диспеър и къде започва гладкият асфалт на Хоуп. Видя и процепа между двете, изпълнен с черна смола. Колата беше спряна така, че решетката й се падаше точно над процепа. Ставата. Границата. Тънката линия. Ричър сви рамене и я прекрачи. Една дълга крачка, която го върна в Хоуп.

— Не идвай повече — обади се полицаят.

Ричър не отговори. Не се обърна. Просто стоеше, гледаше на изток и слушаше шумовете от патрулката, която даде на заден, обърна и изхрущя по чакъла. Когато шумът от двигателя заглъхна в далечината, Ричър отново сви рамене и пое напред.