Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

— И Калвин така казваше.

— Смятам, че след това е имал още по-голям късмет.

Анджела отново се усмихна, преди да отговори:

— Може би. Но късметът му в крайна сметка свърши, нали?

Чарли ги наблюдаваше с очите на Франц — присвити и преценяващи.

— Много ви благодаря, че дойдохте — каза Анджела.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита Ричър.

— Можете ли да възкресявате мъртвите?

Ричър не отговори.

— От това, което ми е разказвал за вас — продължи Анджела, — не бих се учудила.

— Можем да разберем кой го е направил — обади се Нили. — Точно в това бяхме най-добри. И това е единственият начин да го върнем. Донякъде.

— Но няма да го върнете наистина.

— Не, няма. Съжалявам.

— Защо сте дошли?

— За да изкажем съболезнованията си.

— Но вие не ме познавате. Аз се появих по-късно. Не съм била част от вашия живот.

Анджела отстъпи към кухнята. После сякаш промени решението си, обърна се и се промуши между Ричър и Нили, за да седне във всекидневната. Отпусна ръце на облегалките на стола, но пръстите й продължиха да се движат. Все едно пишеше на клавиатура или свиреше на пиано.

— Не съм била част от отряда — продължи тя. — Понякога съжалявах за това. Калвин много държеше на него. Повтаряше, че военните следователи са недосегаеми. Като някаква мантра. Да речем, някой път гледаше футбол и играчите събаряха разпределителя, а той казваше: „Точно така, бейби, никой не може да спре военните следователи.“ Или пък когато Чарли не слушаше, Калвин му казваше: „Виж какво, Чарли, винаги трябва да правиш каквото ти кажат военните следователи.“

Чарли погледна към тях и се усмихна.

— Военните следователи — повтори той с детското си гласче, но спря, сякаш думата „недосегаеми“ беше твърде трудна за него.

— Значи сте дошли заради един девиз, така ли? — попита Анджела.

— Не точно — отвърна Ричър. — Дойдохме заради това, което стои зад девиза. Ние се грижехме един за друг. Лично аз дойдох, защото и Калвин щеше да го направи за мен, ако нещата се бяха развили по друг начин.

— Щеше ли?

— Така смятам.

— Той се отказа от всичко това. Когато се роди Чарли. Не съм настоявала. Той просто искаше да бъде добър баща. Отказа се от всичко трудно и опасно.

— Очевидно не го е направил.

— Май сте прави — въздъхна тя.

— По какво работеше?

— Извинявайте — каза Анджела. — Не ви поканих да седнете.

В стаята нямаше канапе, защото то щеше да блокира достъпа до спалните. Вместо него имаше две кресла и миниатюрен люлеещ стол за Чарли. Креслата бяха от двете страни на малка камина, в която бе поставена порцеланова ваза със сухи цветя. Столът на Чарли беше от лявата страна на комина. Името му беше написано на облегалката с поялник — с равни подредени букви. Чиста, но непрофесионална работа. Вероятно бе дело на Франц. Подарък от баща на син. Ричър го погледна, после седна на креслото срещу Анджела, а Нили се настани на облегалката до ръката му — бедрото й беше на сантиметър от тялото му, но не го докосваше.

Чарли прескочи краката на Ричър и седна на собствения си стол.

— По какво работеше Калвин? — попита отново Ричър.

— Чарли, излез да си играеш — каза Анджела Франц.

— Искам да стоя тук, мамо — отвърна Чарли.

— Анджела, какво работеше Калвин? — попита Ричър.

— Откакто се роди Чарли, правеше само проверки на съдебно и полицейско минало — отвърна Анджела. — Това е добър бизнес. Особено тук, в Лос Анджелис. Всеки се тревожи, да не би да назначи, да не започне да излиза или да се омъжи за някой крадец или наркоман. Хората се запознават в Интернет или в някой бар, после първата им работа е да проверят в „Гугъл“ името на човека, а втората — да наемат частен детектив.

— Къде работеше?

— Имаше офис в Кълвър Сити. Под наем, една стая. Между „Венис“ и „Ла Сиенега“. Бързо стигаше дотам по магистрала 10. Харесваше му. Сигурно трябва да отида да му прибера нещата.

— Ще ни разрешите ли първо ние да огледаме? — попита Нили.

— Полицаите вече претърсиха.

— Не е лошо да го направим и ние.

— Защо?

— Защото със сигурност е работел по нещо по-голямо от проверка на съдебното минало.

— Наркоманите убиват хора, нали? Както и крадците понякога.

Ричър хвърли поглед към Чарли и срещна очите на момчето.

— Да, но не по този начин — отвърна той.

— Добре. Претърсете пак, щом искате.

— Имате ли ключ? — попита Нили.

Анджела бавно се изправи и отиде в кухнята. Върна се с два ключа на метална халка — единия голям, другия малък. Подържа ги, после някак неохотно ги подаде на Нили.