Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

— И какво предлагаш? Да ги чакаме?

— Предлагам да забравим за тях. Двамата ще отмъстим за Франц. Нямаме нужда от други хора.

— Ще бъде по-добре, ако успеем да съберем стария отряд. Бяхме добър екип. Ти беше най-добрият лидер, служил някога в армията.

Ричър не отговори.

— Какво? — настоя Нили. — Какво мислиш?

— Мисля си, че ако исках да пренапиша историята, трябваше да започна много по-отдавна.

Нили сплете пръсти и отпусна ръце върху черната папка. Пръстите й бяха тънки, с лакирани нокти.

— Един въпрос — каза тя. — Представи си, че се бях свързала с другите. Представи си, че не бях направила номера с банковата ти сметка. Представи си как след години научаваш, че Франц е бил убит, а ние шестимата сме отмъстили за него, без да ти се обадим. Как щеше да се почувстваш?

Ричър сви рамене. Помисли малко, преди да отговори.

— Зле — отвърна. — Предполагам. Може би щях да се почувствам измамен. Забравен.

Нили не отговори.

— Добре — каза Ричър. — Ще се опитаме да открием останалите. Но няма да ги чакаме вечно.

Взетата под наем кола на Нили ги чакаше на паркинга. Тя плати сметката в ресторанта и изведе Ричър навън. Колата беше червен форд мустанг кабрио. Качиха се заедно, Нили натисна един бутон и свали гюрука. После извади чифт слънчеви очила от жабката и си ги сложи. Излезе на заден ход, качи се на Сънсет Булевард и зави на юг на първия светофар. Пое към Бевърли Хилс. Ричър мълчаливо седеше до нея и присвиваше очи срещу следобедното слънце.

На трийсет метра западно от ресторанта в кафяв форд краун виктория седеше мъж на име Томас Брант и ги наблюдаваше как потеглят и се отдалечават. Той се обади по мобилния си телефон на шефа си — Къртис Мони. Мони не вдигна, така че Брант му остави съобщение.

Тя току-що прибра първия.

Зад пет коли след форда на Брант беше паркиран тъмносин крайслер седан, в който седеше мъж в тъмносин костюм. Той също проследи как червеният мустанг потъва в маранята и също се обади по мобилния си телефон.

— Току-що прибра първия — каза той. — Не знам кой е. Едър тип, прилича на бездомник.

После се заслуша в отговора на шефа си и си го представи как приглажда вратовръзката си с едната ръка, докато държи телефона в другата.

Хотелът беше на Уилшър Булевард, в самото сърце на Бевърли Хилс, точно срещу Родео Драйв. Състоеше се от две сгради от варовик, разположени една зад друга — едната беше стара, с много орнаменти, а другата нова и по-обикновена. Разделяше ги паркинг, успореден на булеварда. Нили вкара мустанга вътре и го паркира до няколко черни седана.

— Не мога да си позволя този хотел — обади се Ричър.

— Вече ти резервирах стая.

— Резервира или направо я плати?

— Използвах кредитната си карта.

— Няма да мога да ти върна парите.

— Забрави.

— Една нощувка в този хотел сигурно струва стотици долари.

— Няма значение. Може пък да спечелим нещо от битката.

— Стига лошите да се окажат богати.

— Богати са — каза Нили. — Няма друг начин. Иначе как ще си позволят да имат собствен хеликоптер?

Тя отвори тежката червена врата и излезе, без да изключи двигателя. Ричър направи същото. Един младеж дотича при тях и подаде на Нили квитанция за паркинга. Тя я прибра, заобиколи колата и тръгна нагоре по стълбището към задния вход на централното фоайе. Ричър я последва, наблюдавайки я как се движи. Походката на Нили бе лека и грациозна. Тя зави като призрак по един коридор и двамата влязоха в рецепцията, която приличаше на тронна зала. Наоколо имаше кресла, тапицирани в светло кадифе, в които седяха красиво облечени гости на хотела.

— Тук приличам на бездомник — отбеляза Ричър.

— Или на милионер — възрази Нили. — В днешно време това не си личи по дрехите.

Беше резервирала стаята му на името на Томас Шанън — басист в някогашната група на Стиви Рей Вон, която Ричър обожаваше. Той се усмихна. Стараеше се да не оставя следи в официални документи, когато е възможно. Винаги беше правил така. Инстинктивно, без да се замисля. Обърна се към Нили, кимна за благодарност и попита:

— А ти как ще се регистрираш?

— С истинското си име — отвърна тя. — Прекалено сложно ми се вижда да се регистрирам с чуждо име.

Служителят му подаде магнитна карта и Ричър я прибра в джоба на ризата си. Обърна се и огледа помещението. Мрамор, полилеи, дебел килим и цветя в огромни стъклени вази. Ароматизиран въздух.

— Да започваме — каза той.

Започнаха в стаята на Нили, която всъщност се оказа двустаен апартамент. Всекидневната беше с висок таван, мебелирана в синьо и златно. Все едно се намираха в Бъкингамския дворец. До прозореца имаше бюро с два лаптопа. До тях имаше празна поставка за мобилен телефон и отворена нова тетрадка със спирала. До тетрадката имаше тънка купчина формуляри. Пет на брой. Пет имена, пет адреса и пет телефонни номера. Старият специален отряд, с изключение на двама загинали и двамата присъстващи.