Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

В крайна сметка хубава жена с тойота камри на две пресечки оттам тръгна нанякъде и Нили се шмугна на нейното място. Заключи колата и двамата тръгнаха обратно към къщата. Макар и надвечер, беше все още топло. Ричър долови уханието на океана.

— При колко вдовици сме ходили? — попита той.

— Прекалено много — отвърна Нили.

— А ти къде живееш сега?

— Лейк Форест, щата Илинойс.

— Чувал съм го. Хубаво място е, нали?

— Да.

— Поздравления.

— Заслужила съм си го.

Двамата излязоха на улицата на Франц и се изкачиха по алеята. Когато стигнаха до вратата, се поколебаха. Ричър не знаеше какво ги очаква. В миналото му се беше случвало да разговаря с вдовици веднага след смъртта на съпрузите им. Всъщност много често те дори не знаеха, че са вдовици, докато той не им го съобщеше. Не знаеше дали след седемнайсет дни щеше да бъде различно. Не знаеше докъде е стигнала тази жена в скръбта си.

— Как се казва? — попита той.

— Анджела — отвърна Нили.

— Добре.

— Момченцето се казва Чарли.

— Добре.

— На четири годинки.

— Добре.

Те се качиха на верандата, Нили намери звънеца и го натисна леко, кратко и почтително. Ричър чу приглушения звук някъде в къщата, последван от тишина. Зачакаха. Вратата сякаш се отвори сама след минута и половина. После Ричър сведе поглед и видя едно малко момче, което се протягаше нагоре към дръжката на вратата. Тя беше високо, момченцето се беше протегнало толкова силно, че при отварянето беше застанало на пръсти.

— Ти сигурно си Чарли — каза Ричър.

— Да — отвърна то.

— Аз бях приятел на татко ти.

— Татко е мъртъв.

— Знам. Много ми е мъчно за него.

— И на мен.

— Можеш ли сам да отваряш вратата?

— Да, мога — отвърна детето.

Приликата с Калвин Франц беше поразителна. Имаше същото лице и същата структура на тялото. Къси крака, ниско разположена талия, дълги ръце. Детските му раменца все още стърчаха под тениската, но някак си подсказваха каква маса ще носят един ден. Очите също бяха точно като очите на Франц — тъмни, хладни, спокойни, уверени. Сякаш момчето казваше: Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

— Вкъщи ли е майка ти, Чарли? — попита го Нили.

Момчето кимна:

— Отзад е.

То пусна дръжката и отстъпи встрани. Нили влезе първа. Къщата всъщност беше твърде малка, за да може някоя част от нея да се смята за „отзад“. Приличаше на една голяма стая, разделена на четири квадрата. Отдясно имаше две малки спални, между които сигурно имаше баня. В левия ъгъл отпред имаше малка всекидневна, а зад нея — кухненски бокс. Това беше всичко. Миниатюрно, но красиво. Всичко беше в пастелно бяло и бледожълто. Имаше вази с цветя. На прозорците имаше бели дървени капаци. Паркетът беше от тъмно полирано дърво. Ричър се обърна, затвори вратата и спря шума от улицата. В къщата настана пълна тишина. Той си помисли, че преди сигурно й са се радвали. Но не и сега.

От кухненския бокс излезе жена. Стената, която го отделяше от всекидневната, беше толкова тънка, че човек дори не можеше да се скрие зад нея. Ричър остана с впечатлението, че тя нарочно е застанала там, когато е чула звънеца. Изглеждаше много по-млада от него. Малко по-млада от Нили.

И със сигурност по-млада от Франц.

Беше висока и слаба, с платиненоруса коса и сини скандинавски очи. Носеше лек пуловер с шпиц деколте, разкриващо ключиците й. Беше чиста, сресана, гримирана и парфюмирана. Владееше се, но не беше спокойна. Сякаш носеше маска, под която се криеше чист животински страх.

За момент настъпи неловка тишина, после Нили пристъпи напред и каза:

— Анджела? Аз съм Франсис Нили. Говорихме по телефона.

Анджела Франц автоматично се усмихна и подаде ръка. Нили я стисна, после Ричър на свой ред пристъпи напред.

— Джак Ричър — представи се той. — Моите съболезнования.

Ръката й беше студена и крехка.

— Казвали сте го много пъти — отбеляза тя. — Нали?

— Опасявам се, че да — призна Ричър.

— Вие също сте в списъка на Калвин — продължи тя. — Били сте военен полицай, точно като него.

— Не точно като него — поклати глава Ричър. — Той беше много по-добър от мен.

— Много мило, че го казвате.

— Казвам истината. Възхищавах се от него.

— Той ми е разказвал за вас. За всички вас. Много пъти. Понякога си мислех, че нашият брак сякаш беше втори за него. Все едно вече е бил женен, за вас.

— Точно така беше — отвърна Ричър. — Армията е като семейство. Ако човек има късмет, разбира се, а ние имахме късмет.