Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

— Разкажи ми за Стан Лори — помоли Ричър.

— Няма много за разказване. Уволнил се от армията, преместил се в щата Монтана и го блъснал камион.

— Животът е кратък, но гаден.

— И още как.

— Какво е правил в Монтана?

— Гледал овце. Биел масло.

— Сам?

— Имал приятелка.

— Тя още ли е там?

— Вероятно. Имали доста земя.

— Защо точно овце? И масло?

— В щата Монтана няма много работа за частни детективи. А и приятелката му е оттам.

Ричър кимна. На пръв поглед Стан Лори не приличаше на човек, който ще замине да живее на село. Беше едър чернокож от някакво индустриално градче в западната част на Пенсилвания — твърд като стомана и с ум като бръснач. Изглеждаше така, сякаш вирее най-добре в тъмни улички и задимени билярдни зали. Но някъде дълбоко в ДНК-то му беше кодирана любов към земята. Така че…

— Отбранителни системи „Нова ера“. Така казват, когато вдигат телефона.

— „Нова ера“? — повтори Ричър. — За производител на оръжия? Сякаш те убиват учтиво. Пускат музика, докато ти си прерязваш вените.

Той набра номера на „Справки“. Оттам му казаха, че нямат номер за компания с такова име. Ричър затвори.

— Възможно ли е компаниите също да не фигурират в телефонния указател?

— Предполагам — отвърна Нили. — Особено пък в оръжейния бизнес. А и това е нова компания.

— Трябва да ги открием. Все някъде имат фабрика. Или поне офис, за да получават чекове от Чичо Сам.

— Добре, ще ги добавим към списъка със задачи. След като посетим мисис Франц.

— Не, преди това — каза Ричър. — Офисите имат работно време. Вдовиците — не.

Така че Нили се обади на своя човек в Чикаго и го накара да открие адреса на компанията „Нова ера“. Ричър остана с впечатлението, че най-лесният начин да го направи беше да хакне базата данни на „Федеръл Експрес“. Или на Ю Пи Ес, или на Ди Ейч Ел. Всички компании получават пратки, а куриерите трябва да знаят адреса. Не могат да оставят пратките в пощенски кутии, защото са длъжни да ги предават лично срещу подпис на получателя.

— Накарай го да вземе и номерата на мобилните телефони — обади се Ричър. — И на останалите.

Нили закри слушалката с длан.

— Точно с това се занимава от три дни насам. Не е толкова лесно.

Тя приключи разговора, отиде до прозореца и се загледа как хората паркират колите си долу пред хотела.

— Сега ще чакаме — каза тя.

Чакаха по-малко от двайсет минути, преди единият от лаптопите да подаде звуков сигнал, че е получено ново съобщение по електронната поща.

Съобщението беше от човека на Нили в Чикаго и съдържаше адреса на компанията „Нова ера“, с който се беше сдобил благодарение на Ю Пи Ес. Адресите всъщност бяха два — единият в Колорадо, другият в Лос Анджелис.

— Логично — каза Нили. — Производството е разпределено на две места. Така е по-безопасно, ако ги нападнат.

— Глупости — отвърна Ричър. — Просто има два вида сенатори. Два начина за получаване на държавни поръчки. В Колорадо са републиканци, а тук — демократи. Така винаги печелят.

— Суон нямаше да отиде в тази компания, ако единствената им цел е да печелят пари.

— Може би си права — кимна Ричър.

Нили отвори една карта, за да проверят адреса в Лос Анджелис. Беше в източната част на града, някъде зад Еко Парк и стадиона на „Доджърс“, в ничията земя между Южна Пасадина и Източен Лос Анджелис.

— Далеч е — каза Нили. — Много ще се забавим. Задръстванията вече са започнали.

— Не е ли рано?

— В Лос Анджелис часът пик е започнал преди трийсет години. И ще свърши, когато на Земята се свърши петролът. Или кислородът. Във всеки случай няма да стигнем преди края на работното време. Така че може би е по-добре да оставим „Нова ера“ за утре, а сега да отидем при мисис Франц.

— Както искаше ти от самото начало. Правиш каквото искаш.

— Тя просто е по-близо. А е също толкова важна.

— Къде живее?

— В Санта Моника.

— Франц е живял в Санта Моника?

— Е, не съвсем на брега. Но все пак сигурно е хубаво място.

Наистина беше хубаво място — къща на уличка между магистрала 10 и летището на Санта Моника, на около две мили от океана. На пръв поглед мястото не представляваше кой знае какво. Но самата къща беше чудесна. Нили я обиколи два пъти, докато намери къде да паркира. Беше малка симетрична постройка с два еркерни прозореца, между които беше входната врата. На верандата имаше два люлеещи стола. Къщата беше от камък, с керемиди в испански стил и архитектурно влияние както от Франк Лойд Райт, така и от етнотрадицията — хаотична смесица от стилове, но с очарователен ефект. Изглеждаше безупречно поддържана. Наскоро боядисана. С прозорци, които светеха от чистота. Със зелена окосена морава. С цветни лехи. С черна, почистена до блясък асфалтова алея за паркиране. Калвин Франц беше методичен човек и Ричър си помисли, че личността му бе оставила своя отпечатък в дома му.