Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Ричър изчака, докато завият зад ъгъла на улицата на Франц, преди да попита:

— Видя ли кафяв форд краун виктория?

— Паркиран — отвърна Нили. — На четирийсет метра западно от къщата, от другата страна на улицата.

— Мисля, че видях същата кола пред „Денис“.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем.

— Старите краун виктория се срещат често. Използват ги като таксита и коли под наем от евтини компании.

— Предполагам, че си права.

— Освен това беше празна — продължи тя. — Няма нужда да се тревожим за празни коли.

— Пред „Денис“ не беше празна. Вътре имаше човек.

— Ако е била същата кола.

Ричър спря.

— Искаш ли да се върнем? — попита Нили.

Ричър постоя малко, поклати глава и продължи:

— Не. Сигурно греша.

На магистрала 10 в източна посока имаше задръстване. И двамата не познаваха Лос Анджелис толкова добре, че да рискуват да минат по обиколните улици, така че изминаха петте мили по магистралата до Кълвър Сити по-бавно от пешеходец. Накрая стигнаха до кръстовището на „Венис“ и „Ла Сиенега“, а оттам следваха инструкциите на Анджела Франц до офиса на покойния й съпруг. Беше обикновена ниска кафява сграда в редица от подобни на нея, в края на която се намираше пощата. Не беше истинска пощенска станция, а само едно помещение с гише. Ричър не знаеше как точно се наричаха тези места. Може би пощенски клон? До него имаше евтина аптека, ателие за маникюр и химическо чистене. След това беше офисът на Франц. Стъклото на входната врата и на прозореца беше боядисано отвътре с кафява боя на височина човешки бой, така че само отгоре оставаше небоядисана ивица, през която да влиза светлина. По горния ръб на боята имаше линия в черно и златно. На вратата, отново в черно и златно, на височината на гърдите беше написано „Дискретни разследвания Калвин Франц“ и телефонен номер — просто и ясно.

— Тъжна история — каза Ричър. — Не мислиш ли? Да стигнеш дотук, след като си бил в голямата военна машина.

— Бил е баща — отвърна Нили. — Искал е лесни пари. Сам си го е избрал.

— Да, но предполагам, че твоята фирма в Чикаго не изглежда така.

— Не — съгласи се тя. — Няма нищо общо.

Тя извади ключодържателя, с който Анджела се беше разделила толкова неохотно. Избра по-големия ключ и отвори вратата. Но не влезе.

Защото целият офис беше обърнат наопаки.

Беше обикновено квадратно помещение — малко за магазин, голямо за офис. Компютрите, телефоните и другите подобни уреди бяха изчезнали. Бюрото и шкафчетата бяха претърсени, а после старателно разбити в търсене на възможни тайници. Столът беше с изтърбушена тапицерия. Ламперията беше откъртена от стените, а изолиращата материя под нея беше накъсана на парчета. Окаченият таван беше свален. Настилката на пода беше извадена. Аксесоарите в банята бяха натрошени на парченца. Навсякъде имаше боклуци и хартия до коленете, а на някои места и по-високо.

Все едно, че вътре беше паднала бомба.

— Полицаите от Лос Анджелис обикновено не са толкова старателни — отбеляза Ричър.

— Не са те — съгласи се Нили. — Няма начин. Тук са идвали лошите, за да приключат с тази история. Да си приберат всичко, което се е отнасяло до тях. Още преди ченгетата да стигнат дотук. Може би дни по-рано.

— Значи ченгетата са видели това, а не са казали на Анджела? Тя очевидно не знаеше. Нали каза, че трябвало да дойде да му вземе нещата.

— Защо да й казват? За да я разстроят още повече ли? Ричър отстъпи на тротоара. Направи крачка наляво и отново прочете златните букви на вратата: „Дискретни разследвания Калвин Франц“. Протегна ръка, за да закрие името на стария си приятел, и си представи името Дейвид О’Донъл на негово място. После други две имена: „Санчес & Ороско“. И накрая „Карла Диксън“.

— Защо другите не вдигат проклетите телефони? — възкликна той.

— Това не засяга целия екип — каза Нили. — Нещо не се връзва. Започнало е преди повече от седемнайсет дни, а все още никой не ме е потърсил.

— Нито пък мен — каза Ричър. — Дори Франц.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Франц е имал проблеми, на кого е щял да се обади? На нас, естествено. Но не точно на теб, защото ти се издигна и сигурно си прекалено заета. И не точно на мен, защото никой друг, освен теб не е в състояние да ме открие. Но я си представи, че Франц е бил закъсал сериозно и се е обадил на останалите? Защото му е било по-лесно да се свърже с тях, отколкото с нас двамата? Представи си, че те веднага са пристигнали тук, за да му помогнат. Дали в момента и те не са застрашени?