Лий Чайлд - Лош късмет и неприятности

Четиримата се отдръпнаха от прозорците и зачакаха във всекидневната, мълчаливи и напрегнати. Пет минути по-късно чуха хрущенето на чакъл под гумите и ръмженето на износен дизелов двигател. Хрущенето спря, двигателят угасна и те чуха изскърцването на ръчна спирачка. Минута по-късно чуха и затръшването на врата и шума от неравни крачки по чакъла. Шофьорът пристъпваше от крак на крак, прозяваше се и се протягаше.

Минута след това на вратата се почука.

Ричър остана неподвижен.

Почукването се повтори.

Ричър преброи до двайсет, стана и прекоси коридора. Отвори вратата. И видя човек, застанал на прага, очертан от светлината на утрото. Зад него беше паркиран средно голям товарен камион. Взет под наем, червено-бял, със здраво окачване, малко неугледен. Ричър имаше чувството, че вече го е виждал някъде. Но беше сигурен, че никога не е виждал шофьора. Беше среден на ръст и на килограми, облечен в скъпи, но измачкани дрехи. Може би беше четирийсетгодишен. Имаше гъста черна коса, подстригана съвършено, светлокафява кожа и правилни черти. Можеше да е индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец.

От своя страна Азари Махмуд видя един неугледен бял гигант. Висок поне два метра, сто и десет, може би дори сто и двайсет килограма, с обръсната глава, китки като тухли и ръце като лопати, облечен в прашни сиви джинси и туристически обувки. Побъркан учен, помисли си той. Съвсем на място в тази барака в пустинята.

— Едуард Дийн? — попита той.

— Да — отвърна Ричър. — А ти кой си?

— Забелязах, че тук няма покритие на мобилните телефони.

— Е, и?

— А аз взех мерки да прекъсна линията на стационарния телефон, на десет мили оттук.

— Кой си ти?

— Името ми няма значение. Аз съм приятел на Алън Ламейсън. Това е единственото, което трябва да знаеш. Трябва да ми направиш същата услуга, каквато правиш на него.

— Аз не правя услуги на Алън Ламейсън — каза Ричър. — Изчезвай.

Махмуд кимна.

— Нека да го кажа по друг начин. Заплахата, която е отправил Ламейсън, продължава да важи. И днес аз ще се възползвам от нея, а не той.

— Заплаха? — повтори Ричър.

— За дъщеря ти.

Ричър не отговори.

— Ще ми покажеш как да сглобя „Малко крило“ — нареди Махмуд.

Ричър хвърли поглед към камиона, преди да отговори.

— Не мога. Ти караш само електронните устройства.

— Ракетите също пътуват насам — обясни Махмуд. — Всеки момент ще пристигнат.

— Къде ще ги използваш?

— Тук-там.

— В САЩ?

— Тук има много примамливи цели.

— Ламейсън каза Кашмир.

— Може би ще изпратим няколко устройства и на избрани приятели.

— Защо говориш в множествено число?

— Защото принадлежа към голяма организация.

— Няма да го направя.

— Ще го направиш. Както вече го направи веднъж. По същата причина.

Ричър помълча малко, после каза:

— Най-добре да влезеш.

После отстъпи встрани. Махмуд беше свикнал да му се подчиняват, така че мина покрай него, без да се замисля, и продължи напред по коридора. Ричър силно го удари в тила, Махмуд се олюля към всекидневната, откъдето излезе Франсис Нили и го посрещна с изящен ъперкът. Минута по-късно Махмуд вече беше завързан на пода в коридора: дебела корда свързваше лявата му китка с десния глезен, а друга — дясната му китка с левия глезен. Кордите бяха стегнати и плътта около тях вече беше започнала да отича. От устата му капеше кръв, а той стенеше от болка. Ричър го ритна в ребрата и му нареди да млъкне. После се върна във всекидневната и зачака камионът с ракетите да пристигне от Денвър.

Камионът от Денвър беше бял, с дълго ремарке. Минута след като слезе от кабината, шофьорът му вече лежеше завързан до Махмуд. След като се оправи с него, Ричър извлече Махмуд навън и го подпря на слънце до неговия камион. В очите му се четеше страх. Знаеше какво следва. Ричър реши, че сигурно предпочита да умре веднага, така че го остави жив. О’Донъл измъкна шофьора и го стовари до товарния камион с ракетите. Всички останаха неподвижни за малко, после се натъпкаха в хондата на Нили и бързо се отправиха на юг. Веднага щом се появи покритие на мобилните телефони, Нили се обади на своя приятел в Пентагона. На Западния бряг беше седем сутринта, значи на Източния вече беше десет. Нили му каза къде да търси и какво ще намери там. След това продължиха. Ричър гледаше назад през прозореца и още преди да стигнат до планините, видя цяла ескадрила хеликоптери, която летеше на запад на хоризонта. Модел „АН–1“, вероятно от най-близката база на Министерството на вътрешната сигурност. Небето беше почерняло от тях.