Лий Чайлд - Утре ме няма

Казах на индиеца, че не искам телефона. Той опита да ми продаде цифрова камера. С много мегапиксели. Щяла да прави по-добри снимки. Казах му, че не я искам. Купих обаче флаш памет. USB устройство за съхраняване на компютърни данни. С най-малката памет, на най-ниската цена. Беше само за украшение и не исках да харча за него цяло състояние. Беше дребно нещо, сложено в голяма опаковка от твърда пластмаса. Накарах индиеца да я разреже с ножица — с такива работи можеш да си счупиш зъбите. Паметта се продаваше с неопренови калъфчета, синьо или розово. Избрах розовото. Сюзан Марк не приличаше кой знае колко на жена, която си пада по розовия цвят, но хората виждат онова, което искат. Розовото калъфче е знак, че собственикът е жена. Сложих флаш паметта в джоба си, до четката за зъби, благодарих на продавача за помощта и го оставих да изхвърли боклука.

Повървях две пресечки и половина в източна посока по Двайсет и осма улица. През цялото време зад мен имаше много хора, но не познавах никого от тях и никой от тях, изглежда, не ме познаваше. На Бродуей влязох в метрото и прокарах картата си през процепа. После изпуснах следващите девет влака към центъра. Седях на дървена пейка в горещината и ги чаках да се изнижат. Отчасти, за да си почина, отчасти, за да убия малко време, докато отворят офисите и магазините в целия град, отчасти, за да се уверя, че не ме следят. Девет пъти се смениха тълпите пътници, девет пъти оставах сам на перона за няколко секунди. Никой не проявяваше и най-малък интерес към мен. Когато престанах да наблюдавам хората, се загледах да видя има ли плъхове. Обичам плъховете. За тях се разказват какви ли не митове. Появяват се много по-рядко, отколкото си мислят хората. Плъховете са страхливи. Тези, които могат да се видят, най-вероятно са млади, болни или много гладни. И не гризат лицата на заспалите бебета за удоволствие. Примамват ги остатъците от храна. Измийте лицето на бебето си, преди да го сложите да спи, и всичко ще е наред. А и няма гигантски плъхове, големи колкото котки. Всички са еднакво големи.

Не видях никакви гризачи и в края на краищата започнах да се изнервям. Станах от пейката и се обърнах да разгледам плакатите на стената. На единия имаше план на метрото. На други два имаше реклами за бродуейски мюзикли. На трети видях официална забрана за нещо, наречено „сърфиране в метрото“. Имаше и черно-бяла илюстрация — човек, залепен като морска звезда за вратата на вагон от външната страна. По-старите вагони на нюйоркското метро имаха издадени навън прагове под вратите, вероятно за да се закрие част от пролуката между стъпалото и перона, и малки улеи за дъждовна вода над вратата, за да не капе върху пътниците, когато вали. Знаех, че в новите вагони R142 няма такива неща. Смахнатият ми спътник ме беше осведомил за това. При по-старите обаче беше възможно да изчакате на перона, докато вратите се затворят, да стъпите на издадения праг долу и да се хванете с ръце за улея за дъжд горе, да прегърнете вагона и да се понесете из тунелите под града. Сърфиране в метрото. Сигурно е било много забавно за някои, но деянието вече беше обявено за незаконно.

Обърнах се отново към релсите и се качих на десетия влак, който спря. Беше от по-старите вагони с улей за дъжд. Аз обаче пътувах вътре — две спирки до голямата метростанция на Юниън Скуеър.

Излязох на северозападния ъгъл на Юниън Скуеър и се запътих към голямата книжарница, която помнех, на Седемнайсета улица. Политиците, които водят предизборна кампания, обикновено публикуват биографиите си преди изборите, а новинарските издания винаги са пълни с материали за тях. Можеше вместо това да потърся някое интернет кафене, но не се справям много добре с новите технологии, а и тези заведения вече не са така често срещани, както преди. Сега всички разнасят със себе си малки електронни устройства с имена на плодове или дървета. Интернет кафенетата са тръгнали по пътя на телефонните кабини — унищожават ги нови безжични изобретения.

Пред книжарницата бяха извадени маси, отрупани с нови заглавия. Открих къде е нехудожествената литература, но не и онова, което търсех. История, биографии, икономика, но не и политика. Продължих малко по-нататък и намерих каквото търсех отзад, на втората маса. Коментари и мнения от левицата и десницата, автобиографии на кандидатите, написани от професионалисти, с лъскави корици и с гланцови снимки вътре. Книгата на Джон Сансъм беше дебела около сантиметър и половина и беше озаглавена „Винаги с мисия“. Взех я със себе си и се качих с ескалатора на третия етаж, където според указателя на магазина бяха списанията. Взех всички новинарски седмичници и ги занесох заедно с книгата до рафтовете с военна история. Прекарах там известно време, разглеждайки някои справочни издания, и се уверих, че подозренията ми са верни — всъщност управление „Човешки ресурси“ не се занимава с нищо по-различно от някогашното управление „Личен състав“. Само името беше променено. Нова фирма. Никакви нови функции. Документация и досиета както винаги.