Лий Чайлд - Утре ме няма

— Вероятно е решила, че съм ченге.

— Откъде накъде?

Аз съм ченге, бях й казал. Мога да ти помогна. Можем да поговорим.

— Изпитвала е параноичен страх — казах. — Разбираемо е.

— Ти не приличаш на ченге. Приличаш на бездомник. По-скоро би си помислила, че ще се опиташ да изпросиш някой долар от нея.

— Може да е решила, че съм под прикритие.

— Според теб е била чиновник архивар. Няма откъде да знае как изглеждат ченгетата под прикритие.

— Джейк, съжалявам. Аз й казах, че съм ченге.

— Защо?

— Помислих я за атентаторка. Исках да спечеля няколко секунди, преди да натисне бутона. Бях готов да кажа какво ли не.

— Какво точно й каза? — попита той.

И след като чу, възкликна:

— По дяволите! Така би говорил някой от отдела за вътрешни разследвания!

Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата.

— Съжалявам — повторих.

През следващите няколко минути поемах удари от всички посоки. Джейкъб Марк ме гледаше свирепо, задето съм убил сестра му. Сервитьорката беше ядосана, защото за времето, през което висяхме на по чаша кафе, на нашата маса би могла да продаде поне осем закуски. Извадих банкнота от двайсет долара и я мушнах под чинийката. Тя ме видя. Бакшиш колкото за осем закуски. Това реши проблема със сервитьорката. Проблемът с Джейкъб Марк беше по-труден. Той седеше неподвижно и мълчеше. Видях го как поглежда два пъти настрани. Готов да си върви. Най-накрая проговори:

— Трябва да тръгвам. Трябва да намеря начин да съобщя на семейството й.

— Семейство? — учудих се.

— На Молина, бившия й съпруг. Имат и син, Питър. Моят племенник.

— Сюзан е имала син?

— Какво общо има това?

Коефициент на интелигентност като на лабрадор.

— Джейк, седим тук и се чудим с какво са притискали сестра ти, а ти решаваш, че няма нужда да споменаваш, че е имала дете?

Той пребледня.

— Не е дете. На двайсет и две години е. Скоро ще завърши Университета на Южна Калифорния. Играе футбол и е по-едър от теб. И не беше близък с майка си. След развода остана да живее с баща си.

— Обади му се — казах.

— Сега в Калифорния е четири сутринта.

— Обади му се веднага.

— Ще го събудя.

— Надявам се наистина да го събудиш.

— Трябва да го подготвя.

— Преди всичко важно е да отговори на обаждането.

Джейк извади мобилния си телефон и започна да преглежда телефонния указател. Натисна зеления бутон, когато стигна доста напред в списъка. Азбучен ред, мина ми през ум. „П“ — Питър. Джейк долепи апарата до ухото си и изчака пет позвънявания леко разтревожен, а след шестото позвъняване се разтревожи сериозно. Задържа телефона още малко, после го свали бавно и каза:

— Гласова поща.

— Отиди на работа — посъветвах го аз. — Обади се в полицията на Лос Анджелис или на ченгетата от кампуса на университета и поискай да ти направят услуга. Като колеги на колега. Помоли някой да отиде и да провери дали племенникът ти си е у дома.

— Ще ми се изсмеят. Говорим за студент, който не отговаря на мобилния си телефон в четири сутринта.

— Направи го — настоях.

— Ела с мен — каза Джейк.

Поклатих глава.

— Ще остана тук. Искам да поговоря с онези типове от частната фирма още веднъж.

— Вече няма да ги намериш.

— Те ще ме намерят. Не отговорих на въпроса им дали Сюзан ми е дала нещо. Струва ми се, че ще поискат пак да ме попитат.

Уговорихме се да се срещнем след пет часа в същото кафене. Проследих го с очи, докато се качи в колата си, и тръгнах в южна посока по Осмо Авеню. Вървях бавно, като че ли нямаше къде да отида, което не беше истина. Бях уморен от липсата на сън, но с изопнати нерви от кафетата, така че по отношение на бдителност и енергия бях добре. Частните ченгета би трябвало да са в същото състояние. Никой не беше спал миналата нощ. Което ме накара да се замисля за времето. Два часа през нощта не беше подходящо време за самоубийствен атентат, но беше също толкова странно време Сюзан Марк да тръгне на среща за предаване на информация. Задържах се за малко край една вестникарска сергия пред деликатесен магазин и заразгръщах таблоидите. Открих това, което наполовина очаквах, заровено дълбоко в „Дейли Нюз“. Оказа се, че магистралата за Ню Джърси в северна посока миналата нощ е била затворена в продължение на четири часа. Катастрофа с цистерна заради паднала мъгла. Разлята киселина. Много жертви.

Представих си Сюзан Марк, хваната в задръстването между два изхода на магистралата. Четири часа престой. Закъснение. Кошмар. Нарастващо напрежение. Няма път напред, няма път назад. Между чука и наковалнята. Времето тече. Крайният срок наближава. Крайният срок минава. Заплахите, наказанията, последствията оживяват и се превръщат в реалност. Влакът по линия №6 ми се струваше бърз. А на нея сигурно й се е сторил кошмарно бавен. Ти си я тласнал да прекрачи границата. Може и така да е, но не е бил необходим кой знае колко силен тласък.