Лий Чайлд - Утре ме няма

— Е, и?

— Нищо. Просто се чудя, това е.

— Защо?

— Така. Мисли като ченге, Джейк. Не като неин брат. Какво правиш, когато нещо изглежда необичайно?

— Ровя по-дълбоко.

— Тогава направи го и сега.

— Нищо няма да я върне.

— Да разбереш какво става обаче е полезно.

Това също го преподаваха във Форт Ръкър. Но не и на семинара по психология.

Поръчах си още кафе, а Джейкъб Марк взе пакетче захар и започна да го върти между пръстите си, така че захарта се стичаше от единия в другия край на пакетчето като в пясъчен часовник. Разбрах, че умът му работи като на ченге, а сърцето му — като на брат. Ровя по-дълбоко. Нищо няма да я върне.

— Какво друго? — попита той.

— Имаше още един пътник във влака, който слезе малко преди полицаите да стигнат до него.

— Кой е той?

— Не знам. Според ченгетата не е искал да вкарат името му в системата. Смятат, че е изневерявал на жена си.

— Възможно е.

— Аха — кимнах. — Възможно е.

— И?

— И федералните, и частните ченгета ме попитаха дали сестра ти ми е дала нещо.

— Какво нещо?

— Не ми казаха. Предполагам, че е нещо малко.

— Кои са били тези федерални?

— Не ми казаха.

— Кои са другите?

Надигнах се от стола и извадих от задния си джоб визитката. Евтина, вече измачкана, попила малко боя от новите ми джинси. Сложих я на масата, обърнах я към него и я бутнах напред. Джейк я прочете бавно, може би два пъти. Сигурност и спокойствие. Охрана, разследвания, интервенции. Прочете номера. Извади мобилен телефон и го набра. Мина малко време, после чух специфично писукане и предварително записано съобщение. Джейк затвори.

— Номерът не съществува.

Поръчах си още едно кафе. Джейк гледаше втренчено сервитьорката, като че ли досега не се беше сблъсквал с подобна възможност. В края на краищата жената загуби интерес и се отдалечи. Джейк бутна визитната картичка обратно към мен. Взех я и я прибрах в джоба си, а той заяви:

— Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — кимнах.

— Трябва да се върнем и да кажем на полицаите.

— Тя се е самоубила, Джейк. Това е важното за тях. Не ги интересува нищо друго. Все им е едно как, къде или кога.

— А би трябвало да ги интересува.

— Може би. Но не ги интересува. Ти би ли се интересувал на тяхно място?

— Сигурно не — отвърна той.

Видях как погледът му стана безизразен. Може би си спомняше стари случаи от практиката си. Големи къщи, разлистени дървета, адвокати, които живеят нашироко с хонорари, взети авансово от клиенти, и неспособни да възстановят пропиляното, слагат край на живота си, за да избегнат срама, скандала, лишаването от адвокатски права. Или преподаватели с бременни ученички. Или семейни мъже с мъже любовници в Челси или Уест Вилидж. Местните ченгета, тактични и изпълнени с недодялано съчувствие, задават въпроси в големите къщи, установяват факти, пишат доклади, приключват случая, забравят, преминават към следващия случай, без да се интересуват как, къде или защо.

— Имаш ли теория? — попита Джейк.

— Много е рано за теория. Засега разполагаме само с факти.

— Какви факти?

— Пентагонът не е имал пълно доверие на сестра ти.

— Какви думи само…

— Джейк, била е поставена под наблюдение. Трябва да е била. Веднага щом името й се появи в системата, федералните дотичаха. Трима. Това е специална процедура.

— Не се забавиха дълго.

Кимнах.

— Което означава, че не са имали силни подозрения. Проявили са предпазливост, и толкова. Може и да са имали предвид нещо, но не са вярвали, че опасността е сериозна. Дойдоха тук, за да се уверят, че е така.

— Какво е това нещо?

— Информация — отговорих. — Управление „Човешки ресурси“ разполага само с нея.

— Смятали са, че изнася информация?

— Искали са да се уверят, че не го е правила.

— Което значи, че в определен момент са били убедени, че го прави.

Отново кимнах.

— Може да са я видели в кабинет, в който не би трябвало да бъде, да отваря шкаф, който не би трябвало да отваря. Може да са смятали, че има невинно обяснение, но са искали да се уверят. Или е изчезнало нещо и не са били наясно кого да наблюдават, така че са наблюдавали всички.

— Каква информация?

— Нямам представа.

— Например копирано досие?

— Нещо по-малко — казах. — Сгъната бележка, флаш памет. Нещо, което може да се предаде от ръка на ръка в метрото.

— Тя беше патриот. Обичаше страната си. Не би го направила.

— Не го е направила. Не е предала нищо на никого.