Лий Чайлд - Утре ме няма

Опитай се да отгатнеш, беше казал Джейк. Изведнъж обаче не ми се искаше да отгатвам. Защото чувах в главата си Тереза Лий. Мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. Джейк видя, че нещо ме тормози, и попита:

— Какво?

— Нека приемем, че са имали с какво да я държат — казах. — Да приемем, че е било достатъчно сериозно. Да приемем тогава, че Сюзан е тръгнала да предаде информацията, която й е било наредено да вземе. И нека приемем, че това са били много лоши хора. Тя не е вярвала, че ще я оставят на спокойствие дори и след като им даде каквото искат. Може да си е мислела, че ще повишат залозите и ще искат още повече. Била е вътре и не е виждала по какъв начин би могла да се измъкне. Преди всичко се е страхувала много от тях. Оттук и отчаянието. Така че взема оръжието. Може да си е мислела, че с него ще успее да извоюва свободата си, но не е била оптимист по отношение на шансовете си. Казано накратко, не е смятала, че ще стигне до добър край.

— Е?

— Трябвало е да свърши нещо. Изобщо не е имала намерение да се самоубива.

— А поведенческите признаци? Онези от списъка?

— Все едно — казах. — Очаквала е там, където отива, някой друг да сложи край на живота й, може би в буквален, а може би в преносен смисъл.

— Това не обяснява защо е облякла зимното си яке — каза Джейкъб Марк.

Аз обаче смятах, че той греши. Обясняваше го, и то много добре. Обясняваше и факта, че е оставила колата си и е продължила с метрото. Реших, че е искала да се появи пред онзи, с когото е трябвало да се срещне, от неочаквана посока, все едно от дупка в земята, въоръжена, облечена изцяло в черно, подготвена за някакъв конфликт в тъмнината. Може би зимното яке е било единствената тъмна дреха, която е имала.

Това обясняваше и всичко останало. Ужасът, усещането за обреченост. Може би е движела устните си, защото е репетирала молби, оправдания, аргументи, дори заплахи. Може би, като е повтаряла тези неща отново и отново, са й се стрували по-убедителни? По-правдоподобни? Вдъхващи по-голямо доверие?

— Не може да е била на път да предаде каквото и да било, защото у нея не беше намерено нищо — каза Джейк.

— Може и да е имала нещо обаче. В главата си — възразих аз. — Самият ти спомена, че е имала отлична памет. Отдели, дати, графици, събития… каквото им е било нужно.

Той замълча и се опита да открие причина да не се съгласи.

Не успя.

— Класифицирана информация — обади се след малко. — Военни тайни. По дяволите! Не мога да повярвам!

— Била е под натиск, Джейк.

— И с какви тайни може да разполага кадровият отдел на Пентагона, за които да си струва да я убият?

Не отговорих. Защото нямах представа. По мое време този отдел се наричаше „Личен състав“, а не „Човешки ресурси“. Бях служил тринайсет години, без дори да се замислям за него. Нито веднъж. Документация и досиета. Интересната информация беше някъде другаде.

Джейк се раздвижи на стола си. Прокара пръсти през сплъстената си коса, сложи длани на ушите си и описа с глава кръг сякаш за да освободи някакво напрежение във врата или за да отреагира на някакво вътрешно терзание, което го връщаше назад към първоначалните въпроси.

— Тогава защо? Защо се е самоубила, преди да стигне там, където е трябвало?

Замълчах за момент. Заслушах се в шумовете на кафенето около нас. Скърцане на обувки по линолеума, подрънкване и тракане на прибори и порцелан, сутрешните телевизионни новини, дрънкането на звънчето за сервитьорката.

— Нарушила е закона — отговорих. — Нарушила е всички възможни правила и професионални задължения, не е оправдала доверието, което й е било оказано. И вероятно е подозирала, че я следят по някакъв начин. Може дори някой да я е предупредил. Значи е била под напрежение още от момента, в който се е качила в колата си. По целия път е чакала да види полицейски лампи в огледалото. Всеки полицай по пътя е бил потенциална заплаха. Всеки мъж в костюм, когото е срещнала, би могъл да е федерален агент. И в метрото. Може да й се е струвало, че всеки от пътниците е готов да я арестува.

Джейк мълчеше.

— После се приближих към нея — добавих.

— И? Какво?

— Тогава е изпаднала в паника. Решила е, че ще я арестувам. За нея играта е приключила там, намясто. Била е в края на пътя. Пълна безизходица. Не е могла да продължи, нито да се върне. Била е в капан. Каквито и заплахи да са използвали срещу нея, щели са да ги изпълнят и е щяла да отиде в затвора.

— А защо да е смятала, че ще я арестуваш?