Лий Чайлд - Утре ме няма

Старите сгради на Петдесет и осма улица бяха тъмни и тихи. Четири и половина сутринта в квартал, в който преди десет почти няма движение. Наблюдавах от петдесет метра. От един тъмен вход на далечния тротоар срещу Медисън Авеню. Вратата с един звънец беше оградена с полицейска лента. Местопрестъпление. Най-лявата от трите сгради. Онази с изоставения ресторант на приземния етаж.

Прозорците бяха тъмни.

Никакъв признак на живот.

Полицейската лента изглеждаше здрава. Неминуемо трябваше да я съпровожда и официалният печат на полицията. Малък правоъгълник от хартия, залепен между касата и вратата на височината на ключалката. И той беше на мястото си, здрав.

Което означаваше, че има и задна врата.

Беше много вероятно заради ресторанта. Ресторантите произвеждат всевъзможен неприятен боклук. Непрекъснато. Миризмата привлича плъхове. Боклукът не може да се трупа на тротоара. По-добре е да се събира в контейнери пред вратата за кухнята, а после тези кофи да се изнасят до тротоара, за да ги изпразнят и извозят през нощта.

Преместих се на двайсет метра в южна посока, за да разширя ъгъла. Не видях проходи, водещи към задната част на къщите. Къщите бяха плътно една до друга по цялата редица. До запечатаната врата беше витрината на стария ресторант. До нея обаче имаше още една врата. Изглеждаше, че принадлежи към къщата до тази с ресторанта. Беше в нейната фасада. Беше обаче най-обикновена, черна, без никакви обозначения, леко издраскана, без стъпала и доста по-широка от нормална врата. Отвън нямаше дръжка. Само ключалка. Без ключ се отваряше само отвътре. Можех да се обзаложа, че затваряше изход на закрит проход. Прецених, че къщата в съседство с ресторанта има две стаи на приземния етаж и три стаи на горния. Горе всичко изглеждаше нормално, но на нивото на улицата имаше проходи, дискретно застроени отгоре и затворени отпред. Правата над въздуха в Манхатън струват цяло състояние. Градът се продава не само хоризонтално, но и вертикално.

Върнах се пред тъмния вход. Отброявах времето в главата си. Четирийсет и четири минути след срока, в който хората на Лайла трябваше да ме хванат, и може би четирийсет и четири след срока, в който е очаквала да й се обадят, че всичко е минало успешно. Може би двайсет и четири, след като си е дала сметка, че нещо се е объркало. Може би четиринайсет, след като за пръв път се е изкушила да ми се обади.

Лайла, говориш твърде много.

Отдръпнах се максимално назад в тъмнината и зачаках. Пред мен нямаше жива душа. От време на време по Медисън Авеню минаваха частни коли и таксита. По Петдесет и осма улица нямаше никакъв трафик. Никакви пешеходци. Никой не разхождаше куче, нямаше пияни веселяци, тръгнали със залитане към дома. Боклукът беше прибран. Още не бяха започнали да доставят закуските.

Мъртвилото на нощта.

Градът, който никога не спи, най-накрая почиваше блажено.

Чаках. Три минути по-късно телефонът в джоба ми завибрира.

Отворих капачето и се вгледах в къщата с ресторанта. Залепих апарата до ухото си и казах:

— Да?

— Какво стана? — попита тя.

— Ти не дойде.

— Очакваше ли да дойда?

— Не съм се замислял.

— Какво стана с хората ми?

— Вече са в системата.

— Все още можем да се споразумеем.

— Как? Ти не можеш да си позволиш да изгубиш още жива сила.

— Ще измислим нещо.

— Добре. Но цената току-що се повиши.

— Колко?

— Седемдесет и пет.

— Къде си сега?

— Точно пред къщата ти.

Последва пауза.

Зад един прозорец нещо се раздвижи. Четвъртия етаж, левия от двата. Тъмна стая. Странна, едва видима от петдесет метра.

Може би помръдна перде.

Може би бяла блуза.

Може би си въобразявах.

— Не, не си пред къщата ми — каза тя.

Но не звучеше уверено.

— Къде искаш да се срещнем? — добави.

— Има ли значение? — попитах. — Пак няма да дойдеш.

— Ще изпратя някого.

— Не можеш да си го позволиш. Останали са ти само шестима.

Понечи да каже нещо, но млъкна.

— Таймс Скуеър — казах.

— Добре.

— Утре сутринта в десет.

— Защо?

— Искам наоколо да има хора.

— Твърде късно е.

— Късно за какво?

— Искам паметта сега.

— Утре в десет. Ако ти харесва.

— Изчакай така — нареди тя.

— Защо?

— Трябва да преброя колко пари имам. Да съм сигурна, че имам седемдесет и пет.

Разкопчах якето.

Сложих ръкавицата.

Чух дишането на Лайла Хот.

На петдесет метра от мен черната врата се отвори. Покритият проход. Излезе мъж. Дребен, мургав, жилест. Напрегнат. Провери тротоара вляво и дясно, погледна отсрещния тротоар.