Лий Чайлд - Утре ме няма

— За какво ви е? — попитах.

— Кое?

— Знаеш какво.

— Национална сигурност.

— Отбрана или нападение?

— Отбрана, разбира се. Може да подкопае доверието в нас. Ще се върнем години назад.

— Мислиш ли?

— Сигурни сме.

— Продължавай да действаш с интелекта си.

Той насочи пистолета по-прецизно. В левия ми пищял.

— Ще броя до три.

— Желая ти късмет. Кажи ми, ако закъсаш някъде.

— Едно!

Тогава релсите по-близо до мен засъскаха. Странни метални хармонични звуци, изпреварващи влака доста навътре в тунела. Долитаха с изтласквания въздух. Извивката в тунела се освети от фаровете. Нищо не се случи в продължение на дълга секунда. После се появи и самият влак, леко наклонен от виража на завоя. Заклати се, изправи се, продължи с голяма скорост още малко, спирачките захапаха и запищяха, а влакът намали скоростта и спря край нас — блестяща неръждаема стомана, светлини, свистене, пъшкане и стържене.

Влак за Горен Манхатън. Може би петнайсетина вагона с по шепа пътници във всеки.

Свидетели.

Бяхме в северния край на платформата. Влаковете по тази линия са с по-стари вагони. Всеки има по четири врати. Първият вагон спря точно до нас. Първата врата беше повече или по-малко срещу мен. Агентите бяха по-близо до третата и четвъртата врата.

Вратите се отвориха по цялото протежение на влака.

В далечния край слязоха двама души. Отдалечиха се и изчезнаха.

Вратите останаха отворени.

Обърнах се с лице към влака.

Агентите се обърнаха към влака.

Пристъпих напред.

И те пристъпиха напред.

Спрях.

И те спряха.

Имаше няколко варианта. Можех да се кача през първата врата. Те щяха да се качат през третата и четвъртата врата. В същия вагон. Можехме да се возим заедно цяла нощ. Или можех да оставя влака да потегли и да прекарам минимум още двайсет минути заедно с агентите на перона както преди.

Вратите бяха отворени.

Пристъпих напред.

Агентите пристъпиха напред.

Качих се във вагона.

Агентите се качиха във вагона.

Изчаках миг и пак слязох. На перона.

И те слязоха.

Стояхме неподвижно.

Вратата пред мен се затвори. Като последната завеса в спектакъла. Гумените буфери се удариха един в друг.

Почувствах електрическата тяга във въздуха. Волтове и ампери. Огромна мощност. Моторите се задвижиха и запищяха. Петстотин тона метал се задвижиха по релсите.

По-старите вагони имат издадено навън стъпало и улей против дъжда. Скочих напред и се закачих с пръст за улея над вратата, после сложих десния си крак върху стъпалото, после и левия. Прилепих се към вратата от метал и стъкло като морска звезда. Автоматът се заби в гърдите ми. Влакът вече се движеше. Усещах ветрец. Острият ръб на тунела приближаваше. Прилепих се още по-плътно, залепих глава странично за стъклото. Влакът ме засмука в тунела, като до стената останаха около десетина сантиметра. Погледнах назад към перона покрай лакътя си и видях агента. Едната му ръка беше в косата. Другата вдигна пистолета, после отново го спусна.

Беше кошмарно пътуване. Невероятна скорост, виеща тъмнина, убийствен шум, невидими препятствия, летящи право към мен, невероятно физическо усилие. Целият влак се клатеше, тресеше, люлееше, подскачаше и друсаше. Всяка снадка между релсите заплашваше да ме събори. Бях впил осем пръста в плиткия улей горе и бях забил палци от долната му страна. Натисках отчаяно с пръстите на краката си надолу. Вятърът дърпаше дрехите ми. Крилата на вратата се клатеха и дрънкаха. Главата ми се блъскаше в тях като пневматичен чук.

Возих се така около осем пресечки. После стигнахме Двайсет и трета улица и влакът удари спирачки. Заради инерцията увиснах на лява ръка и десен крак. Задържах се и влакът ме вкара странично в заслепяващо светлата станция с около петдесет километра в част. Перонът полетя край мен. Продължавах да се държа. Още малко. Най-накрая първият вагон спря в северния край. Извих се леко и крилата на вратата се плъзнаха встрани. Влязох вътре и се стоварих върху най-близката седалка.

Девет пресечки. Може би минута. Достатъчно, за да ме излекуват от мисълта за „сърфиране“ в метрото завинаги.

Във вагона имаше още трима пътници. Никой от тях не ми обърна внимание. Вратите се затвориха. Влакът продължи.

Слязох на Хералд Скуеър, където Трийсет и четвърта улица се пресича с Бродуей и Шесто Авеню. Четири без десет сутринта. Все още се движеше по разписание. Бях на двайсет пресечки и само четири минути след като се залепих на влака на Юниън Скуеър. Твърде далеч и твърде бързо, за да могат агентите на Министерството на отбраната да организират някакво противодействие. Излязох от метрото и тръгнах на изток и после на запад, покрай внушителната сграда на „Мейсис“. После се насочих на юг по Седмо Авеню чак до хотела, избран от Лайла Хот.