Лий Чайлд - Утре ме няма

Поспрях на ъгъла на Двайсет и осма улица, за да пусна едно такси да мине покрай мен.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Дръпнах се в Двайсет и осма, седнах на стъпалата на един тъмен вход и отворих телефона.

— Е? — попита Лайла Хот.

— Не мога да те открия — отвърнах.

— Знам.

— Значи раздавам аз.

— Какво?

— Колко пари имаш?

— Колко искаш?

— Всичките.

— У теб ли е паметта?

— Мога да ти кажа къде е.

— Но не е у теб?

— Не е.

— Какво тогава ни показа в хотела?

— Примамка.

— Петдесет хиляди долара.

— Сто хиляди.

— Нямам сто хиляди долара.

— Не можеш да се качиш нито на автобус, нито на влак, нито на самолет — заявих аз. — Не можеш да излезеш. В капан си, Лайла. Ще умреш тук. Не искаш ли поне да умреш, след като успееш? Не искаш ли да изпратиш у дома кодирания имейл, който очакват? Знакът, че мисията е изпълнена?

— Седемдесет и пет хиляди.

— Сто хиляди.

— Добре, но тази вечер само половината.

— Не ти вярвам.

— Ще трябва да ми повярваш.

— Седемдесет и пет, всичките тази вечер — отсякох аз.

— Шейсет.

— Добре.

— Къде си?

— В Горен Манхатън — излъгах. — Но съм в движение. Ще те чакам на Юниън Скуеър след четирийсет минути.

— Къде е това?

— Бродуей, между Четиринайсета и Седемнайсета улица.

— Безопасно ли е?

— Достатъчно безопасно.

— Ще бъда там — каза тя.

— Само ти — добавих. — Сама.

Линията прекъсна.

Преминах две пресечки до северния край на Медисън Скуеър Парк и седнах на пейка на метър от бездомна жена с количка от супермаркет, натоварена с боклуци като самосвал. Напипах в джоба си визитката на Тереза Лий. Прочетох номера на слабата светлина и го набрах. Тя се обади след пет позвънявания.

— Ричър е — започнах. — Каза ми да ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Какво мога да направя?

— Полицията още ли не се интересува от мен?

— Да, абсолютно.

— Кажи на вашите агенти, че след четирийсет минути ще бъда на Юниън Скуеър, където при мен ще дойдат най-малко двама и максимум шестима от екипа на Лайла Хот. Кажи им, че могат да ги приберат, но не трябва да закачат мен.

— Описания?

— Нали видя какво има в сака? Преди да ми го донесеш?

— Разбира се.

— Значи си видяла снимките им.

— Къде на площада?

— Ще отида на югозападния ъгъл.

— Значи си я открил?

— Още на първото място, което погледнах. В хотел е. Платила е на нощния портиер и го е изплашила. Той отричаше да е там и й се е обадил веднага щом си тръгнах.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми се обади по-малко от минута след това. Обичам съвпаденията като всички хора, но това беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Защо ще се срещаш с горилите й?

— Спазарих се с нея. Казах й да дойде сама, но ще ме излъже и ще изпрати някои от биячите си. Ще ми е от полза, ако агентите ви ги хванат. Не ми се ще да избия всичките.

— Имаш съвест?

— Не. Имам само трийсет патрона. Което всъщност не е достатъчно. Трябва да ги пестя.

Девет пресечки по-нататък се озовах на Юниън Скуеър. Обиколих го веднъж и го прекосих по двата диагонала. Не видях нищо обезпокоително. Само дремещи сенки по скамейките. Един от нюйоркските хотели за нула долара. Седнах близо до статуята на Ганди и зачаках да изпълзят плъховете.

След двайсет минути от уговорените четирийсет видях как ченгетата на нюйоркската полиция започват да се събират. Добър ход. Дойдоха в очукани седани и конфискувани ванове с изподрана боя. Видях такси, което не работеше, да паркира пред кафене на Шестнайсета улица.

Видях двама да слизат от задната врата и да пресичат улицата. Преброих шестнайсет души, вероятно бях пропуснал още четирима или петима. Ако не знаех за какво е всичко, бих решил, че е приключил късен курс по бойни изкуства и участниците се разотиват. Всички бяха млади, едри и се движеха като атлети. Носеха големи спортни сакове. До един бяха облечени странно. Якета като моето и дори шуби, като че ли вече е ноември. За да скрият бронежилетките, казах си, а може би и служебните значки, които би трябвало да висят на верижки на вратовете им.

Никой от тях не ме огледа директно, но си личеше, че са ме видели и идентифицирали. Групираха се по двама-трима, после се скриха в тъмното и изчезнаха. Просто се сляха с околността. Някои насядаха по скамейките, други — пред входовете, а трети просто изчезнаха от погледа ми.

Добро изпълнение.

След трийсет минути от уговорените четирийсет бях оптимистично настроен.