Лий Чайлд - Утре ме няма

Сложих пълнителя до автомата и опипах сака, да не би да има още патрони. Нямаше.

Имаше обаче нещо като бонус.

Нож.

„Бенчмейд 3300“. Черна, машинно изработена ръкохватка. Механизъм за автоматично изтласкване на острието напред. Незаконен във всичките петдесет щати, освен ако не си военен или полицай на активна служба. Не бях нито едното, нито другото. Дръпнах с палец бутона и острието изскочи напред бързо и силно. Двуостра кама със симетричен връх. Десетсантиметрово острие. Не съм фетишист на тема ножове. Нямам любими модели. Истината е, че не харесвам нито един. Ако обаче се наложи да разчитам на нож при бой, бих избрал нещо като този, който ми беше изпратил Спрингфийлд. Автоматичен, симетричен и с двойно острие. Удобен и за лява, и за дясна ръка. Добър за намушкване, но и за срязване и при движение напред, и при движение назад.

Прибрах острието и оставих ножа на леглото до автомата.

В сака имаше още две неща. Една черна ръкавица, кожена, за масивна лява ръка на едър човек. И ролка черно тиксо. Оставих ги на леглото, до автомата, пълнителя и ножа.

След още половин час бях облечен, екипиран и пътувах в метрото на юг.

В този влак се използваха по-стари вагони, с двойни седалки по посока и обратно на движението. Аз обаче седях на странична седалка, съвсем сам. Беше два през нощта. Във вагона имаше още трима пътници. Бях подпрял лакти на коленете и гледах отражението си в стъклото отсреща.

Броях признаците.

Неподходящо облекло — да. Якето ми беше закопчано догоре, изглеждаше твърде топло и твърде голямо. Автоматът висеше на врата ми, с цевта надолу, без изобщо нещо да личи отвън.

Вдървена походка — неприложима в случая при заподозрян, който седи в обществения транспорт.

Точки от три до шест — раздразнителност, потене, тикове и нервност. Потях се доста обилно, може би дори повече, като се вземат предвид якето и околната температура. Чувствах се и раздразнителен — може би малко повече от обикновено. Гледах се в стъклото обаче и не виждах тикове. Клепачите ми бяха неподвижни, лицето ми изглеждаше спокойно. Не долових и нервност. Нервността обаче е външен белег. Чувствах се изнервен вътрешно. Без никакво съмнение.

Седма точка: дишане. Не дишах учестено. Но бих приел, че дишам малко по-дълбоко и равномерно от обикновено. През повечето време изобщо не усещам дишането си. Просто дишам автоматично. Това е нещо рефлекторно, вкоренено дълбоко в мозъка. Сега обаче чувствах равномерното вдишване през носа и издишване през устата. Вдишване, издишване. Като машина. Като човек, използващ апарат за подводно гмуркане. Не можех да го забавя. Струваше ми се, че във въздуха наоколо няма достатъчно кислород. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете ми като инертен газ. Като аргон или ксенон. Нямах никаква полза от него.

Осма точка: поглед, вперен неподвижно напред. Налице. Оправдах го обаче с факта, че с погледа оценявах останалите точки. Или защото беше признак на концентрация. При нормални обстоятелства щях да се озъртам преспокойно, без да се втренчвам в нищо.

Девета точка: шепнене на молитви. Нищо подобно. Стоях неподвижно и безмълвно. Устата ми беше затворена и изобщо не се движеше. Всъщност челюстта ми беше стисната толкова здраво, че кътниците започваха да ме болят, а мускулите в края й се бяха издули като топки за голф.

Десета точка: голяма чанта. Нямах никаква.

Единайсета точка: ръце в чантата. Неприложима.

Дванайсета точка: наскоро избръснат. Нищо подобно. Не се бях бръснал от няколко дни.

Значи шест от дванайсет. Възможно бе или да съм, или да не съм атентатор самоубиец.

Може да съм самоубиец, но може и да не съм. Загледах се в отражението си и си спомних първото си впечатление от Сюзан Марк — жена, отправила се към края на живота си, непоколебимо и сигурно като влак, приближаващ крайната си спирка.

Отлепих лакти от коленете си и се облегнах назад. Огледах другите пътници. Двама мъже и една жена. Нищо особено. Влакът продължаваше да се клатушка в южна посока и да издава типичните си звуци. Свистенето на въздуха, тракането на колелата върху снадките на релсите, стърженето на Токоприемника, свиренето на моторите, писъкът на колелата в плавните завои. Погледнах отново отражението си в отсрещното стъкло и се усмихнах.

Аз срещу тях.

Не за пръв път.

И не за последен.

Слязох на Трийсет и четвърта улица. Седнах в горещината на дървена пейка и още веднъж повторих мислено теориите си. Повторих урока по история на Лайла Хот от дните на Британската империя: Когато мислиш за нападение, най-напред трябва да планираш неизбежното си отстъпление. Дали шефовете й у дома бяха приложили този чудесен съвет? Можех да се обзаложа, че не го бяха направили. Поради две причини. Първо, фанатизма. Идеологическите организации не се съобразяват с рационални доводи. Започнете ли да мислите рационално, всичко се разпада. Освен това идеологическите организации обичат да въвличат войниците си в операции без изход. За да насърчават упоритостта.