Лий Чайлд - Утре ме няма

Поради същата причина поясите с експлозиви се зашиват отзад, а не се прикрепят с ципове или каишки.

И второ, планът за отстъпление носи със себе си семената на собственото си унищожение. Неизбежно. Трето, четвърто или пето скривалище, купено или наето преди три месеца, щеше да се появи в общинските архиви. Стаите, запазени за всеки случай в хотелите, щяха да се появят. Резервациите, направени същия ден, щяха да се появят.

Шестстотин агенти обикаляха улиците. Бях сигурен, че няма да открият нищо, защото онези, които бяха планирали операцията сред хълмовете, можеха да предвидят действията им. Бяха наясно, че всички следи ще бъдат проверени още щом ги надушат. Бяха наясно, че единствената безопасна дестилация е тази, която не е предварително планирана.

Значи сега двете Хот бяха оставени да се оправят сами някъде навън. С целия си екип. Две жени и тринайсет мъже. Бяха напуснали скривалището си на Петдесет и осма улица и сега се влачеха, импровизираха, пълзяха извън обхвата на радарите.

Точно където живеех аз. Бяха в моя свят.

Трябва да си оттам, за да откриеш някого в него.

Излязох изпод земята на Хералд Скуеър, където се срещат Шесто Авеню, Бродуей и Трийсет и четвърта улица. През деня мястото е като зоопарк. Там е и „Мейсис“. Нощем площадът не е съвсем пуст, но е тих. Тръгнах на юг по Шесто Авеню и после на запад по Трийсет и трета улица, докато стигнах до старата бърлога, в която си бях купил единствената цяла нощ през седмицата. Автоматът тежеше на гърдите ми.

Двете Хот имаха само два варианта — да подкупят нощен портиер или да спят на улицата. В Манхатън има стотици хотели, но те много лесно могат да бъдат разделени на категории. Повечето са средна и над средна категория, с много персонал. В тях измама не може да мине. Повечето от лошите хотели са малки, а Лайла трябваше да настани петнайсет души. Минимум пет стаи. Незабелязаното наемане на пет стаи може да стане само в голям хотел. С подкупен нощен пазач, който е сам. Познавам Ню Йорк доста добре. Мога да разгадая града, включително и от гледни точки, каквито повечето хора не вземат предвид. И мога да преброя големите стари хотели в Манхатън с един-единствен подкупен нощен пазач на палците на ръцете си. Единият беше доста на запад, на Двайсет и трета улица. Далеч от действието, което беше преимущество, но и недостатък. По-скоро недостатък, отколкото преимущество.

Значи е вторият вариант, казах си.

Стоях точно до втората възможност.

Часовникът в главата ми показваше два и половина сутринта. Застанах в тъмното и зачаках. Не исках нито да подраня, нито да закъснея. Исках да е точно навреме. Вляво и вдясно виждах колите, които се отправяха нагоре по Шесто и надолу по Седмо Авеню. Таксита, пикапи, цивилни и полицейски коли, от време на време черни седани. Самата пряка беше тиха.

В три без петнайсет се отделих от стената, свих зад ъгъла и отидох до вратата на хотела.

Дежурен беше същият нощен портиер. Сам. Беше се отпуснал на стол зад бюрото и гледаше мрачно в пространството. Във фоайето имаше помътнели стари огледала. Якето ми беше издуто отпред. Струваше ми се, че виждам формата на автомата, извивката на пълнителя и цилиндъра на цевта на гърдите си. Аз обаче знаех какво има отдолу. Предполагах, че нощният портиер не знае.

Отидох до него и попитах:

— Помниш ли ме?

Не каза „да“. Не каза и „не“. Само сви рамене неутрално, което приех като знак за започване на преговори.

— Не ми трябва стая — казах.

— Какво тогава ти трябва?

Извадих от джоба си пет двайсетачки. Сто долара. Повечето от парите, които ми бяха останали. Разперих банкнотите като ветрило, за да може да види петте двуцифрени числа, и ги оставих пред него на бюрото.

— Трябват ми номерата на стаите, в които си настанил хората, които са дошли тук към полунощ.

— Какви хора?

— Две жени и тринайсет мъже.

— Никой не е идвал около полунощ.

— Едната от жените е красавица. Млада, с яркосини очи. Не се забравят лесно.

— Никой не е идвал.

— Сигурен ли си?

— Никой не е идвал.

Побутнах петте банкноти към него.

Той ги бутна обратно.

— Ще ми се да взема парите ти, повярвай. Само че никой не е идвал тук тази вечер.

Не взех метрото. Тръгнах пеша. Пресметнат риск. Излагах се на опасността да ме открие някой от шестстотинте федерални агенти, които се намираха в района, но, от друга страна, исках мобилният ми телефон да работи. Бях разбрал, че не действа в метрото. Никога не бях виждал някой да говори по телефон там, долу. Едва ли беше заради възпитанието. По-скоро се дължеше на липсата на сигнал. Така или иначе, тръгнах пеша. Минах по Трийсет и втора улица, за да стигна до Бродуей, после тръгнах по Бродуей на юг, покрай магазините за куфари и чанти, евтина бижутерия и фалшиви парфюми, всички затворени за нощта. Беше тъмно и мръсно. Имах чувството, че съм в Сайгон или Лагос.