Лий Чайлд - Утре ме няма

Нищо не се случи близо минута. После от другата страна на релсите на перона за Долен Манхатън видях другите четирима федерални агенти. Застанаха точно срещу мен и замръзнаха. Всички се усмихваха леко, като че ли са направили добър ход в партия шах. Така беше. Вече нямаше смисъл да върша подвизи и да прескачам релси. Четиримата агенти от моята страна стояха между мен и изхода. Зад гърба ми имаше бяла стена и зейналия вход на тунела.

Мат.

Останах неподвижно. Дишах застоялия подземен въздух и се вслушвах в слабото бръмчене на вентилаторите и далечния грохот на влаковете.

Агентът, който беше най-близо до мен, извади пистолет изпод сакото си.

Пристъпи към мен.

— Вдигни ръце — заповяда той.

Нощни разписания. Двайсет минути между влаковете. Бяхме долу може би четири минути. Поради това чисто математически максималният интервал до след вашия влак можеше да е шестнайсет минути. Минимумът щеше да е, ако влакът дойдеше веднага.

Минимумът не се осъществи. Тунелът си стоеше тъмен и тих.

— Вдигни ръце — каза пак агентът.

Беше бял мъж на около четирийсет. Определено бивш военен. От Министерството на отбраната, а не от ФБР. Като онези тримата, с които вече се познавах, но може би малко по-възрастен. Може би малко по-умен. Може би малко по-добър професионалист. Това беше „А“ отборът. Не „Б“ отборът.

— Ще стрелям — предупреди агентът.

Нямаше да стреля. Празна заплаха. Искаха флаш паметта. Аз знаех къде е, а те не знаеха.

Средният интервал до следващия влак беше осем минути. Агентът с пистолета направи още крачка напред. Тримата му колеги го последваха. Другите четирима стояха неподвижно на отсрещния перон. Младежът от пейката наблюдаваше разсеяно.

Тунелът продължаваше да е тъмен и тих.

— Цялата тази разправия може да приключи след минута. Само ни кажи къде е — заяви агентът.

— Кое къде е? — попитах.

— Знаеш кое.

— Каква разправия?

— Търпението ни се изчерпва. Пропускаш много важен фактор.

— Който е?

— Каквито и интелектуални дарби да имаш, те едва ли са уникални. Всъщност едва ли са над средното ниво. Което означава, че ако ти си се досетил, ще се досетим и ние. А това пък означава, че съществуването ти ще се превърне в нещо извън необходимостта.

— Ами действайте — казах. — Сещайте се.

Той вдигна пистолета по-високо и го изправи. „Глок 17“. Около седемстотин грама, зареден. Най-лекият пистолет на пазара. Направен отчасти от пластмаса.

Агентът имаше къси здрави ръце. Можеше да издържи в тази поза безкрайно дълго.

— Последен шанс — отсече той.

Младежът стана от пейката на отсрещния перон и се отдалечи. Дълги, неравномерни крачки, по не съвсем права линия. Беше готов да замени едно качване на метрото срещу спокоен живот. Стигна до изхода и изчезна.

Вече нямаше свидетели.

Среден интервал до идването на следващия влак — може би шест минути.

— Не знам кои сте — казах.

— Федерални агенти — отговори мъжът.

— Докажи го.

Той задържа пистолета насочен към гръдния ми кош, но леко обърна глава и кимна на агента зад него. Колегата му пристъпи напред в неутралната територия между нас. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади кожен калъф за служебен пропуск. Вдигна го на височината на очите си и пусна долния край, за да се отвори. Вътре имаше две различни карти. Бяха много далеч, а и зад пластмасови прозорчета, така че не успях да прочета нищо.

Пристъпих напред. Той също пристъпи напред.

Стигнах на метър и половина и видях служебна карта на Агенцията за военно разузнаване в горната половина на калъфа. Изглеждаше истинска и беше валидна. В долната половина имаше нещо като инструкция, която обявяваше, че на притежателя трябва да се оказва всякакво съдействие, защото действа пряко от името на президента на Съединените щати.

— Много мило — отбелязах. — По-добре е, отколкото да си изкарваш хляба с работа.

Отстъпих назад.

Той също отстъпи назад.

— Не е по-различно от онова, с което си се занимавал ти навремето — заяви агентът с пистолета.

— В праисторически времена — уточних аз.

— Какво е това? Болно его?

Среден интервал до идването на влака — пет минути.

— Въпрос на практика — казах. — Когато искаш нещо да стане както трябва, правиш го сам.

Агентът отпусна ръка. Сега се целеше в коленете ми.

— Ще стрелям — каза той. — Човек не мисли, не говори и не помни с краката си.

Никакви свидетели.

Ако нищо не върши работа, започвай да говориш.