Лий Чайлд - Утре ме няма

С дрехите беше лесно.

С оръжието — не чак толкова. Ню Йорк не е най-доброто място на света, ако ти е нужен частен арсенал, който да бъде доставен веднага. Може би някъде в предградията на черно се продаваха боклуци на свръхвисоки цени, но там се продаваха и употребявани автомобили, а разумните шофьори стояха настрана от тях.

Това си беше проблем.

Погледнах Сансъм и попитах:

— Не можеш да ми помагаш активно, нали?

— Не — отвърна той.

Обърнах се към Спрингфийлд.

— Отивам в магазин за дрехи. Трябва да си купя черни панталони, черна тениска и черни обувки. И черно яке, торбесто, мярка XXXL. Какво ще кажеш?

Спрингфийлд кимна.

— Все ни е едно. Когато се върнеш, няма да сме тук.

Отидох до магазина на Бродуей, откъдето си бях купил ризата, преди да отида на благотворителния обяд със Сансъм. Не беше много посещаван и имаше доста стока. Намерих всичко, което ми трябва, без чорапите и обувките. Черни джинси, черна тениска, черно памучно яке с цип, направено за човек с доста по-голямо шкембе от моето. Пробвах го и както очаквах, на раменете и ръцете ми беше по мярка, но на корема се издуваше като рокля за бременни.

Чудесно, ако Спрингфийлд беше схванал намека.

Преоблякох се в пробната, хвърлих старите неща в коша и платих на касата деветдесет и девет долара. После се възползвах от препоръката на продавачката и отидох в магазин за обувки на три пресечки оттам. Купих си чифт солидни високи обувки с връзки и чифт черни чорапи. Близо сто долара. Стори ми се, че чувам в главата си гласа на майка ми: При тази цена поне ги носи по-дълго. Не си влачи краката. Излязох на тротоара и тропнах с крака няколко пъти, за да ги наместя. После се отбих в друг магазин и си купих чифт бели боксерки. Реших, че след като всичко друго е ново, трябва и бездруго да завърша комплекта.

После тръгнах назад към хотела.

На третата крачка телефонът в джоба ми завибрира.

Облегнах се на една стена на ъгъла на Петдесет и пета улица и извадих телефона от джоба си. Скрит номер. Отворих капачето и вдигнах апарата до ухото си.

— Ричър? — чух гласа на Лайла Хот.

— Да — отговорих.

— Още стоя на пътното платно. Чакам камиона да ме удари.

— Приближава.

— А кога ще дойде?

— Нека се поизпотиш малко. Ще съм при теб до ден-два.

— Нямам търпение.

— Знам къде си.

— Чудесно. Това улеснява нещата.

— Знам и къде е флаш паметта.

— Пак чудесно. Ще те оставим жив, докато ни кажеш, и може би още няколко часа за забавление.

— Ти си голяма наивница, Лайла. Трябваше да си стоиш у дома и да си гледаш козите. Ще умреш, а онази снимка ще обиколи света.

— Имаме съвсем ново дивиди — съобщи ми тя. — Камерата е заредена и готова за звездното ти изпълнение.

— Говориш твърде много, Лайла.

Тя не каза нищо.

Прекъснах връзката и се запътих през сгъстяващия се вечерен здрач към хотела. Изкачих се с асансьора, отключих стаята и седнах на леглото, за да чакам. Чаках дълго. Близо четири часа. Мислех, че чакам Спрингфийлд. Но накрая се появи Тереза Лий.

Тя почука на вратата осем минути преди полунощ. Направих отново номера с веригата и огледалото и я пуснах да влезе. Лий беше облечена почти по същия начин, както когато я видях за пръв път. Панталон и копринена блуза с къси ръкави. Над панталона. Тъмносива и не толкова сребриста. И по-строга.

Носеше черен спортен сак от здрав найлон. По стойката й разбрах, че вътре има тежки неща. По дрънкането разбрах, че тежките неща са от метал. Тя остави сака близо банята и попита:

— Добре ли си?

— А ти?

Тя кимна.

— Все едно че нищо не се е случило. Отново сме на работа.

— Какво има в сака?

— Нямам представа. Мъж, когото никога не съм виждала, го донесе в управлението.

— Спрингфийлд?

— Не. Заяви, че се казва Браунинг. И обясни още, че е в интерес на превенцията на престъпленията да направя така, че да не стигне до теб.

— Но го донесе въпреки това?

— Охранявам го лично. По-безопасно е, отколкото ако го оставя да се търкаля наоколо.

— Добре.

— Ще трябва да ме принудиш със сила да ти го дам, а нападението над полицай е противозаконно.

— Така е.

Тя седна на леглото. На метър от мен. Може би по-малко.

— Претърсихме трите стари сгради на Петдесет и осма улица — продължи тя.

— Спрингфийлд ти е споменал за тях?

— Спомена, че името му е Браунинг. Нашите хора влязоха преди два часа. Двете жени не са там.

— Знам.

— Били са там, но вече не са.

— Знам.