Лий Чайлд - Утре ме няма

— Стотици — отвърна той.

— И се обзалагам, че всеки път в някое малко ъгълче на ума си се надявал на борда да се качат похитители, за да можеш да скочиш от мястото си и да им видиш сметката. Или да умреш.

Сансъм наклони глава и се усмихна тъжно. Виждах го да се усмихва за пръв път от много време.

— Прав си — каза. — Всеки път.

— Защо?

— За да защитя самолета.

— И за да се освободиш от гнева си. Да изгориш омразата. Аз бих се чувствал по същия начин. Обичах Близнаците. Обичах света такъв, какъвто беше. Преди. Нямам политически умения. Не съм дипломат, нито стратег. Познавам и слабостите си, и силните си страни. Което означава, че за човек като мен сблъсъкът с активна клетка на „Ал Кайда“ е като празник — все едно всичките ми рождени дни и Коледа, слети в едно.

— Ти си луд. Човек не прави такива неща сам.

— Каква е алтернативата?

— От Министерството на вътрешната сигурност в края на краищата ще ги открият. Ще съберат ресурси. Полиция, ФБР, командоси, оборудване, стотици хора.

— Огромна операция с множество различни компоненти.

— Но планирана внимателно.

— Участвал ли си някога в подобни операции?

— Да, един-два пъти.

— Какво ще кажеш за тях?

Сансъм замълча.

— Да си сам е винаги по-добре — казах.

— Може би невинаги — обади се Сансъм. — Проверихме компютърния алгоритъм на министерството. Двете жени са довели със себе си много хора.

— Колко?

— Деветнайсет души.

Приключих със закуската. Каната с кафе беше празна. Допих водата от бутилката за осем долара и я запратих към коша за боклук. Удари се в ръба с кух пластмасов звук, отскочи и се претърколи на мокета. Лош знак, ако си суеверен. Аз обаче не съм.

— Общо деветнайсет души — казах. — Четирима вече са напуснали страната, а двама се разхождат ранени, със счупени челюсти и лакти. На активна служба остават тринайсет.

— Счупени челюсти и лакти? Как ли е станало? — попита Сансъм.

— Бяха тръгнали да ме търсят. Може да са ненадминати в планините с гранатомети в ръце, но уличният бой, изглежда, не е стихията им.

— Ти ли си писал на челата им?

— На челото на единия. Защо?

— От спешното отделение на „Белвю“ са се обадили на ФБР. Двама неидентифицирани чужденци са били изхвърлени пред болницата след побой. На челото на единия е имало надпис.

— Това е наказание — казах. — Двете Хот са останали недоволни от резултатите им. Решили са да ги предадат, за да дадат урок на другите.

— Безмилостни са.

— Къде са двамата сега?

— Под охрана в болницата. Защото единият от тях вече е бил там след някакъв инцидент на Пенсилвания Стейшън. Не иска да каже каквото и да било. От ФБР се мъчат да разберат кой е той.

— Защо се бавят толкова? На челото му написах името на Лайла. Написах: „Лайла, обади се.“ Колко души с това име в момента представляват интерес за Бюрото?

Сансъм поклати глава.

— Не ги съди прекалено строго. Кожата с името е била одрана с нож.

Отидох до шкафа и отворих втората бутилка с вода за осем долара. Изпих глътка. Приятен вкус. Не по-приятен обаче от водата за два долара. Или от чешмяната вода.

— Тринайсет души — отбелязах.

— Плюс двете жени — добави Спрингфийлд.

— Добре, петнайсет.

— Самоубийствена мисия.

— Всички ще умрем — възразих. — Въпросът е само как и кога.

— Не можем да ти помагаме активно — каза Сансъм. — Разбираш го, нали? Всичко ще приключи с минимум една и максимум петнайсет жертви по улиците на Ню Йорк. Не можем да сме част от подобно нещо. Не можем да се доближим и на милион километри.

— Заради политиката ли?

— Има много причини.

— Не искам помощ.

— Ти си абсолютен маниак.

— И те ще си го помислят.

— Кога смяташ да го направиш?

— Скоро. Няма смисъл да протакам.

— Разбира се, ако има само едно убийство, жертвата ще си ти. В такъв случай няма да знам къде да търся снимката си.

— Значи трябва да стискаш палци да успея.

— Отговорното действие от твоя страна би било да ми кажеш сега.

— Не, отговорното действие от моя страна би било да си намеря работа като шофьор на училищен автобус.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Че ще оцелея ли?

— Че ще удържиш на думата си.

— Какво са те учили в офицерската школа?

— Че трябва да имаме доверие на братята офицери. Особено на братята офицери с еднакъв ранг.

— Ето това е.

— Всъщност не сме били „братя“ офицери. Били сме на съвсем различна служба.

— Така е. Аз се скъсвах от работа, а ти си летял по света и си целувал задниците на терористите. Дори не си получил Пурпурно сърце.