Лий Чайлд - Утре ме няма

Сансъм замълча.

— А Тереза Лий и Джейкъб Марк? Дохърти? — попитах аз.

— Вече са на работа. В досиетата им е вписана благодарност за оказване на помощ при специално разследване на Министерството на вътрешната сигурност.

— Значи с тях всичко е наред, но не и с мен?

— Те не са удряли никого. Не са наранили ничие его.

— Какво ще правиш с флаш паметта, когато я получиш?

— Ще се уверя, че е тя, ще я счупя, ще изгоря парчетата, ще смеля пепелта на прах и ще я пусна в осем различни тоалетни.

— Ами ако те помоля да не го правиш?

— Защо би постъпил така?

— Ще ти кажа по-късно.

Според гледната точка или бе късен следобед, или ранна вечер. Бях се събудил току-що, така че реших, че е време за закуска. Обадих се на румсървис и поръчах голямо плато. Струваше към петдесетина долара по цени на нюйоркския „Шератън“, плюс бакшиш, данъци и такси. Сансъм дори не мигна. Седеше на стола си, леко наведен напред, изнервен, изпълнен с безсилен гняв и нетърпение. Спрингфийлд беше много по-спокоен. Беше участвал в планинското пътешествие преди двайсет и пет години и беше споделил позора. Понякога приятелите ни стават врагове, а враговете ни стават приятели. Спрингфийлд обаче нямаше какво да губи. Нямаше цели, планове или амбиции. И си личеше. Сега беше точно такъв, какъвто и тогава — човек, който си гледа работата.

— Можеше ли да го убиеш? — попитах.

— Имаше охрана — отговори Сансъм. — Нещо като вътрешен кръг. Лоялността там стига до фанатизъм. Помисли за морските пехотинци и го умножи по хиляда. Взеха ни оръжията на сто метра от лагера. Нито за миг не ни оставиха сами с него. Винаги наоколо се навъртаха хора. Плюс деца и животни. Живееха като в каменната епоха.

— Беше кльощав дългуч — обади се Спрингфийлд. — Бих могъл да му счупя тънкия врат по всяко време.

— Искаше ли ти се?

— И още как. Защото знаех. От самото начало. Трябваше да го направя, когато изгоря електрическата крушка. Като гризини в италиански ресторант. Така щеше да се получи по-добра снимка.

— Самоубийствена мисия — отбелязах аз.

— Но щеше да спаси живота на много хора по-късно.

— Както и ако Ръмсфелд беше пуснал един куршум на Саддам — добавих аз.

Момчето от румсървиса ми донесе храната. Аз накарах Сансъм да стане от стола, за да седна и да се нахраня на масата. Обадиха му се по телефона. После той потвърди, че от този момент не ме преследват за прегрешението в метрото. Вече не представлявах интерес за нюйоркската полиция. Обадиха му се обаче отново и той ми каза, че във ФБР още умуват и че нещата не изглеждат никак добре. Той се обади и потвърди, че шефовете от Министерството на отбраната определено не искат да се откажат. Като кучета на кокал. Очевидно имах много проблеми на федерално ниво. Възпрепятстване на органите на правосъдието, нападение и побой, нараняване със смъртоносно оръжие.

— Точка по въпроса — добави Сансъм. — Ще трябва да се видя лично с министъра.

— Или с президента — добавих аз.

— Не мога да се обърна нито към единия, нито към другия. Дават си вид, че преследват активна клетка на „Ал Кайда“. Това не се оспорва в днешно време.

Политиката е минно поле. Лошо, ако го направиш, лошо и ако не го направиш.

— Добре — кимнах. — Стига ми да знам размерите на бойното поле.

— Битката не е твоя, строго погледнато.

— Джейкъб Марк ще се почувства по-добре, ако проявя малко съчувствие.

— Правиш това за Джейкъб Марк? Федералните могат да му осигурят достатъчно съчувствие.

— Смяташ ли? Федералните не са стигнали доникъде. Колко време искаш да се влачат нещата?

— За Джейкъб Марк ли го правиш или за мен?

— Правя го за себе си.

— Ти нямаш интереси в тази игра.

— Обичам предизвикателствата.

— На този свят има много други предизвикателства.

— Засегнаха ме лично. Изпратиха ми онзи диск.

— Което е тактически ход. Ако реагираш, печелят те.

— Не, ако реагирам, губят те.

— Това не ти е Дивият запад.

— Тук си прав. Тук е плахият запад. Трябва да върнем часовника назад.

— Поне знаеш ли къде са?

Спрингфийлд ме погледна.

— Работя по една-две идеи — отвърнах.

— Все още ли имаш канал за комуникация?

— Не ми се е обаждала, откакто гледах диска.

— Искаш да кажеш, откакто те провокира.

— Мисля обаче, че ще ме потърси отново.

— Защо?

— Защото иска.

— Може да спечели тя. Една грешна стъпка и ставаш неин пленник. В края на краищата ще й кажеш каквото иска да знае.

— Колко пъти си летял с редовни полети след единайсети септември? — попитах аз.