Лий Чайлд - Утре ме няма

Чаках.

Телефонът в джоба ми завибрира. Извадих го и погледнах външния дисплей, на капачето. Скрит номер. Лайла. Не й се обадих. Бях приключил с приказките. Прибрах телефона. Той престана да вибрира.

Улових дръжката на вътрешната врата с лявата ръка, с ръкавицата. Натиснах. Почувствах как езичето се прибира. Бях доста спокоен. Бяха излезли трима. Беше нормално да очакват, че поне един от тях ще се върне. Или и тримата. Ако вътре имаше човек, който гледа и чака, щях да разполагам с фатална за него част от секундата, необходима му да познае дали съм приятел или враг. Като професионален играч, който преценява полета на топката. Една пета от секундата, може би малко повече.

Аз обаче нямаше да се бавя. Всички тук бяха мои врагове.

Всички, до един.

Отворих вратата.

Не видях никого.

Пред мен беше кухнята на изоставения ресторант. Празна и изпочупена. Имаше парчета от стари шкафове и плотове с дупки, в които са били кухненските уреди, преди да ги отнесат в магазините за употребявани вещи. По стените се виждаха тръби, на които някога е имало кранове и чешми. На тавана имаше куки, на които са закачали тиганите. В средата на помещението имаше голяма каменна маса. Хладна, гладка, с леки хлътнатини от дълга употреба. Може би беше служила за замесване на тесто.

А в по-ново време на нея беше убит Питър Молина.

Не изпитвах никакво съмнение, че именно тази маса бях видял на дивидито. Разбрах къде е била камерата и къде са били сложени осветителните тела. На краката на масата висяха парчета въже — с тях са били вързани китките и глезените на Питър.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Не му обърнах внимание.

Продължих напред.

Видях две летящи врати. Едната за влизане, другата за излизане. Стандартна практика в ресторантите. За да няма сблъсъци. На вратите имаше кръгли прозорци на височината на средния мъж отпреди петдесет години. Наведох се, за да надникна. Празна зала — голяма и правоъгълна. В нея нямаше нищо, освен един стол. Подът беше покрит с прах и миши изпражнения. През голямата мръсна витрина се процеждаше светлина от улицата.

Бутнах вратата за излизане с крак. Пантите леко проскърцаха. Влязох в залата за хранене. Видях задно коридорче с тоалетни. Две врати, с табели „Жени“ и „Мъже“. Месингови табели, изписани думи. Не картинки. Без залепени фигурки с поли и панталони. Плюс по още една врата на двете странични стени. Месингови табели: Частна собственост. Едната би трябвало да води към кухнята. Другата би трябвало да води към стълбището и горните етажи.

Телефонът в джоба ми пак завибрира.

Не му обърнах внимание.

Стандартна тактическа инструкция за всяко нападение — атакувай от по-висока позиция. Нямаше как да стане. Невъзможен вариант. По времето, когато пишеха израелския списък, Специалните въздушни сили във Великобритания разработваха тактика за спускане по рапел от покривите в прозорците на горните етажи или пробиване на стени с взрив за преминаване от един таван в съседния, или пробиване на покривната плоча. Бързо, драматично и обикновено успешно. Добра работа, ако има как да я свършиш. Аз нямах. Трябваше да действам като пешеходец.

Поне засега.

Отворих вратата към стълбището. Тя описа дъга към малък, много тесен коридор, около шейсет сантиметра. Точно срещу мен, достатъчно близо, за да мога да я докосна, беше вратата към улицата — онази с единия звънец, която сега беше запечатана от полицията.

От коридора започваше тясна стълба. Малко по-нагоре се обръщаше обратно и продължаваше към горния етаж, извън полезрението ми.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Извадих го и погледнах. Скрит номер. Сложих го обратно в джоба си. Престана да вибрира.

Тръгнах нагоре по стълбите.

Най-безопасният начин да се изкачиш по тясна стълба е да вървиш заднишком, с извърната глава, с разкрачени крака. Заднишком, защото, ако горе срещнеш съпротива, трябва да си с обърнат с лице. Разкрачени крака, защото стълбата може да скърца, а най-малко скърца в краищата на стъпалата и най-много — в средата.

Стигнах така до средата, после продължих с лице напред. Стигнах до площадката на втория етаж, която беше два пъти по-голяма от долната, но пак беше малка. Метър на два. Една стая вляво, една вдясно, две право напред. Всички врати бяха затворени.

Застанах неподвижно. Ако бях на мястото на Лайла Хот, бих сложил по един човек във всяка от стаите отпред. Бих ги накарал да се ослушват, готови за стрелба, да са готови да отворят вратите и да открият огън от две места. Така биха могли да ме застрелят, когато се качвам или слизам. Само че аз не бях Лайла Хот и тя не беше аз. Нямах представа как би постъпила. Мислех си само, че след като броят на хората й бе намалял, тя ще иска останалите да са по-близо до нея. Което означаваше, че са на третия етаж, а не на втория, защото бях видял движение в прозорец на четвъртия етаж.