Лий Чайлд - Утре ме няма

Прибрах телефона в джоба си. Все още отворен. Все още на линия.

Вдигнах автомата.

Този тип оръжия са разработени за близък бой, но много от тях са точни като карабини на средни разстояния. Автоматът в ръцете ми несъмнено беше точен поне до сто метра. Имаше стоманен мерник. Преместих лостчето на единична стрелба и се прицелих в гърдите на мъжа.

Той пристъпи до бордюра. Огледа се пак наляво и надясно, после напред. Видя същото, което виждах и аз. Нищо. Само свеж въздух и фина нощна роса.

После се върна до вратата.

Пред мен мина такси.

Мъжът бутна вратата. Изчаках, докато се убедя, че инерцията ще го повлече напред. Натиснах спусъка и го застрелях в гърба. Десетка. Бавен куршум. Леко забавяне. Огън, попадение. Рекламират SD като безшумен. Не е. Издава звук. По-силен от лекото пукане, което чуваме по филмите. Но не по-силен от изпускане на телефонен указател върху маса от около метър. Доловим във всякаква среда, но незабележим в града.

На петдесет метра от мен мъжът залитна напред и се строполи с торс върху прохода и крака на тротоара. Пуснах му още един куршум за всеки случай и оставих автомата да увисне на ремъка. Извадих телефона.

— Още ли си там? — попитах.

— Още броим — каза тя.

С един по-малко си, казах си злорадо.

Закопчах якето и тръгнах. Отидох до далечната страна на Медисън Авеню и подминах с малко Петдесет и осма. Прекосих авенюто и се върнах назад, с рамене, плътно опрени до стените на сградите. Трябваше да съм под полезрението й. Подминах първата стара сграда. Подминах втората.

Десет метра под нея й казах:

— Трябва да затварям. Уморен съм. Таймс Скуеър утре в десет.

— Добре, ще изпратя някого — отговори тя някъде над мен.

Прекъснах линията, прибрах телефона и издърпах трупа в прохода. Затворих вратата бавно и тихо.

В прохода имаше светлина. Една-единствена слаба крушка в мръсен плафон. Разпознах убития от снимките в папката на Спрингфийлд от Министерството на вътрешната сигурност. Беше номер седем от деветнайсетте. Не помнех името му. Вкарах го вътре и го изтеглих до края на прохода. Подът беше от стар бетон, изтрит до блясък. Прерових джобовете на трупа. Никакви документи. Нямаше оръжие. Оставих го до малък контейнер за боклук, покрит със стара и толкова спечена мръсотия, че вече дори не миришеше.

После намерих вътрешната врата към сградата, разкопчах якето си и зачаках. Питах се колко ли време ще мине, преди да се разтревожат за липсващия. По-малко от пет минути, мина ми през ум. Зачудих се и колко ли ще слязат да го търсят. Може би само един, макар че се надявах да са повече.

След седем минути дойдоха двама. Вътрешната врата се отвори и излезе първият. Номер четиринайсет от списъка на Спрингфийлд. Направи крачка към вратата към улицата и се появи вторият. Номер осем от списъка на Спрингфийлд.

После се случиха три неща.

Първият спря. Видя, че вратата към улицата беше затворена. Нещо не му се връзваше. Тя не можеше да се отвори отвън без ключ. В такъв случай колегата му би трябвало да я е оставил отворена, докато оглежда тротоара. Вратата обаче беше затворена. Значи колегата му се е прибрал.

Първият се обърна.

После се обърна и вторият. За да затвори вътрешната врата тихо и внимателно. Оставих го да го направи.

Тогава той вдигна очи и ме видя.

Първият ме видя.

Застрелях и двамата. Два откоса по три куршума, приглушено мъркащи експлозии от по четвърт секунда. Целех се в гърлата им и оставих цевта да се изкачи към брадичките им. Бяха дребни. Вратовете им бяха тънки и в тях почти нямаше друго, освен артерии и прешлени. Идеални мишени. Шумът от изстрелите на закрито беше доста по-силен, отколкото на улицата. Достатъчно силен, за да се обезпокоя. Вътрешната врата обаче беше затворена. И беше солидна. Някога, изглежда, е била външна, преди собственикът да продаде въздуха си.

Двамата паднаха.

Гилзите издрънчаха на бетона.

Чаках.

Не последва реакция.

Минус осем патрона. Имах още двайсет и два. Седем арестувани, трима мъртви, оставаха трима.

Плюс двете жени.

Претърсих и новите трупове. Никакви документи, никакво оръжие. Нямаха и ключове, което означаваше, че вътрешната врата не е заключена.

Оставих двата трупа до първия в сянката на контейнера.

И продължих да чакам. Не очаквах през вратата да излезе още някой. Вероятно британците в Афганистан най-накрая са разбрали колко е безсмислено да се изпращат спасителни отряди. Вероятно и Червената армия го беше разбрала. Предполагах, че двете жени познават историята си. Би трябвало. Светлана беше писала част от нея.