Станиш Бонев - Времето, в което живях, и хората, с които работих

28 декември 2000 година

Хабилитационният научен труд — „Развитие на планирането на народното стопанство в НР България“ е обсъден и приет в катедрата „Народностопанско планиране“ при Висшия икономически институт „Карл Маркс“ София за участие в конкурс за професор, 1988 година. Той съдържа предговор, три части в девет глави и заключение.

Когато замислих, а още повече когато писах този труд, си давах сметка, че се заех с изследване на широк кръг и многообхватни основни проблеми на обществознанието. Разчитах на натрупания теоретичен и практически близо двадесет и пет годишен опит в областта на планирането на народното стопанство.

Какви са накратко основните моменти в него?

В предговора: „крайната цел на това изследване е да се разкрие планирането на народното стопанство като непрекъснат процес на творческо търсене, намиране и реализиране на нови подходи и научнообосновани решения, адекватни на стратегическите цели и на тактическите задачи, които си поставя обществото при конкретните исторически условия, типични за всяко стъпало на общественото развитие“.

Развитието на обществото от низши към по-висши форми, от прости към все по-сложни процеси и явления е характерно за всички обществено-икономически формации, в т.ч. и за социалистическото общество. И това общество, както пише Енгелс, „не е нещо веднъж завинаги установено, а трябва да се схваща, както и всички други строеве, като намиращо се в процес на непрестанно изменение и преобразование“ (Маркс, К., Фр.Енгелс, Съч.т. 37, с. 380, Вж.: Писмо на Фридрих Енгелс до Ото фон Бьоник от 21 август 1890 г.). Тази фундаментална постановка налага планирането на народното стопанство непрекъснато да се развива и обогатява, да се повишава неговото научно равнище, като се привежда в съответствие с изискванията на механизма на действие на системата от обективни закони на общественото развитие при сложната и противоречива действителност, при цялата съвкупност от конкретни международни и вътрешни реалности на страната. Решаването на тази задача предполага то да се превърне в действен, гъвкав и ефикасен основен лост за самоуправлението на обществото за координиране и регулиране, за ориентиране инициативата на производителите на материални блага и създателите на духовни ценности в руслото на определена стратегия на развитие. Важното е да се търсят, намират и реализират нови нетрадиционни решения, присъщи на по-високото стъпало на диалектиката на производителните сили и производствените отношения, които да тласкат напред и нагоре тяхното ускорено развитие.

В част първа се разглеждат теоретико-методологическите основи на планирането на народното стопанство в НР България. Това заглавие е традиционно, за времето си, във всеки дисертационен и хабилитационен научен труд.

В хабилитационния труд се дава нова трактовка, нова интерпретация за същността и характера на законите на развитието на обществото като система. В глава първа се разглеждат не само икономическите закони като система, а и свързаните с тях закони на технологията, на социологическите и на духовните процеси и явления. Всички тези закони са съставни елементи на системата от закони на общественото развитие.

Всеки начин на производство с присъщите му обществени отношения има свой специфичен начин на действие на законите на общественото развитие. При социалистическия начин на производство това е планомерността . Тя отговаря на въпроса: как и по какъв начин протичат процесие и явленията, целокупният живот на обществото. Планомерността е свойство на съвместната трудова дейност на асоциираните производители, на техния духовен живот. Планомерността е всеобщ начин на действие на законите на развитието на колективното производство. Тя не е статична, не е завинаги дадена, а е динамична категория, така както е динамичен и самият обществен живот, самата действителност. Тази важна теоретична постановка има не само голямо методологично, но и практическо значение за планирането на народното стопанство.

Планомерността и планирането не са тъждествени понятия, както мнозина икономисти смятат. Планомерността е обективен процес на функциониране на законите за развитието на обществото, а планирането е субективна дейност на хората. Ако планомерността като начин на действие отговаря на въпроса: как, по какъв начин протичат процесите и явленията в обществения живот, то планирането като механизъм на използване начина на действие отговаря на въпроса: какви са конкретните методи и подходи, средства и форми на организация на практическата дейност на обществото.