Станиш Бонев - Времето, в което живях, и хората, с които работих

— Ако спешно не се вземат мерки за внедряване препоръките на инж. Любченко, ще предложа на Министерството на промишлеността да потърси строга отговорност на стопанското ръководство, а на двамата секретари — заводския и цеховия, аз ще взема червените (т.е. партийните) книжки.

— Защо само две книжки, вземете повече, в завода има достатъчно. И ги хвърлете в пещите, ще се получи повече метал — невъздържано се обадих аз.

— Ти с „езоповия език“ ще си счупиш главата, — рече Първият.

— Тихо, тихо, ще се оправим — каза Михаил Дойчев и закри срещата.

Подобни ситуации имаше твърде много. Един писател може да напише цял роман, не по-малко интересен от „Битка по пътя“ на съветската писателка Галина Николаевна. Да, наистина, годините, които прекарах при първите български металурзи, ме научиха на много неща. Едно от тях е, че животът е борба, непрекъсната борба за истината, за назоваване нещата със собствените им имена. Така постъпвах в следващите битки по житейския си път.

Дойде време за раздяла с металурзите. На 30 юни 1962 г. на пленум на Градския комитет на партията в Перник ме избраха за секретар на комитета . Неочакваното ми издигане на такъв отговорен пост, едва тридесет и една годишен, за мен бе чест и задължение. Чест, защото Перник имаше славна история и бе един от най-големите работнически центрове в страната. Тук са работели изтъкнати ръководни дейци като: Темелко Ненков, Александър Миленов, Фердинанд Тодоров, Григор Илиев, Свилен Веселинов, Стоян Гюров, Янаки Савов, Михаил Дойчев, Стойо Ангелов, Кирил Чолев и много други. Задължение, защото трябваше да отговоря на доверието на онези, които ме избраха, с дела, инициативи и уважение към всеки пернишки гражданин, да допринеса с моя труд за още по-добър живот на обикновените трудови хора. За мен бе удоволствие, че ще работя и работих с такива авторитетни ръководители като: Стефан Крумов, Стоил Христов, Борис Богданов Колчак, Иванка Николова, генерал Никола Коцев, Митко Янев, Стойне Иванов, Милчо Чайров, инж. Борис Чолев, инж. Димитър Борисов, инж. Стамен Стаменов, Вера Иванова, Цеца Ботева, Иван Димитров, Димитър Цеков, Стоян Драгомиров и др.

Повишението ми в партийната йерархия се посрещна отрицателно от моята съпруга. Още по-зле то се посрещна от колегите от катедрата в Института. Проф. Никола Вълев ми каза, че ще обяви нов конкурс, за да си изберат друг асистент. Употребих много усилия да го склоня да бъда още една учебна година хоноруван асистент. И днес съм благодарен на колегите Мило Кичович и Алекос Хаджимихалис за подкрепата и поемането от тях на част от определените за мен часове, за да може нормално да протича учебната работа със студентите.

Имах и друга трудност. Предложих за секретар на партийния комитет в завода инж. Христо Бонин. Андрей Михайлов, който беше и първи секретар на градския комитет и някои от членовете на Бюрото се възпротивиха, тъй като Христо имаше по-малко от една година партиен стаж. Съгласно устава на партията за секретар на заводски партиен комитет се изискваше тригодишен партиен стаж. Макар че ме обвиниха в еретизъм, устоях предложението си, въпреки нарушаване на партийния устав.

Новите задачи ме погълнаха изцяло. Съкратих августовската си отпуска наполовина. Сравнително бързо се адаптирах към новата обстановка и новите задачи. Установиха се добри взаимоотношения с колегите от комитета и градския актив. Работата тръгна нормално. Не закъсняха обаче отново някои проблеми в стила и методите на работа. А. Михайлов беше свикнал всичко, което ставаше в града, да му се докладва в най-големи подробности. Дейността ми в завода ме научи на самостоятелност при вземането на решения и, разбира се, на поемане на отговорност за тяхната ефективност. Борис Богданов — секретар по стопанските въпроси, си взе дългосрочен отпуск за приключване на висшето си задочно икономическо обучение. Цялата тежест за работата се стовари върху мен, дори воденето на ежеседмичните заседания на бюрото. Стараех се всичко да бъде в ред. Веднъж, два пъти пред колеги А. Михайлов беше подметнал: „нашето секретарче мисли, че комитета му е завода и може сам да я кара“. Опитах да се изгладят отношенията ни, но той все търсеше грешки в работата ми. Омръзнаха ми неговите забележки и опекунство. Обичаше да действа „из засада“.

Появи се критична статия за завод „Ленин“ в окръжния в. „Димитровско знаме“. Един от авторите беше Стефан Вучков. Срещнах го и му казах: „как можа да се подпишеш под този парцал?“ Ставаше дума за статията. Той обясни, че без да е чел статията, са го подписали от редакцията. Позвънил на главния редактор на вестника и помолил да се свали неговият подпис, тъй като аз не я одобрявам. Веднага журналистите се оплакали на първия секретар. Той, вместо да ме извика и да се изясни въпросът, на първото заседание на бюрото на комитета постави извънредна точка и предложи да бъда наказан с „мъмрене“, за това, че в „някой си завод“ съм нарекъл окръжния вестник „парцал“. Нервно станах и предложих той да бъде наказан с „порицание“ за лъжа, тъй като в никакъв завод не съм казвал това, а пред неговия помощник — Стефан Вучков. Сами разбирате какво се получи. Бюрото не наказа никого, но мисълта за бързо напускане не ме изостави. В това отношение определена роля изиграха един забележителен човек — д-р Мирчо Найденов, и съпругата ми. В края на септември 1963 г. А. Михайлов предложи, по моя молба, и пленумът на градския комитет ме освободи от длъжността секретар.