Алекс Болдин: Виж! Кондорът лети!

— И да знаеш копле, тая тъпа кукумявка няма акъл за пет пари! Представи си, да иска пари на децата за това, че се учат да играят български хора! Централата и плаща хиляда лева заплата за да развива художествената самодейност, а тя зинала като ламя и все не и стигат. Аз и върша цялата работа и пак е недоволна. — Тези думи бяха изречени от един дребничък, жилав, почти оплешивял мъж, когото преди около четиридесетина години милите му родители бяха нарекли Росен и който при добро стечение на обстоятелствата беше и мой приятел. Модерно брадясалият мъж, въпреки някои свои човешки недостатъци притежаваше две дипломи за завършено висше образование, едната от които го бе утвърдила като хореограф в танцовия състав на атомната електроцентрала с всичките му емоции и екстри. Интересна професия, нали? Какво ще кажете? Слушайки го в момента обаче аз си задавам само един единствен въпрос, този рефрен „копле“, който обича да повтаря при всяка своя сентенция, дали го използува и пред децата, или пък още по-скандално, пред децата в комбинация с майките им. Интересно би било да наблюдавам подобно шоу. Да бе! Сещам се какво ще кажете.

Непристойно е за един културен човек, работещ в културната сфера. Но какво ли не прави едно следване с един беден млад, студент в софийските тарикатски среди през ония далечни години на гладория, телесни и душевни мъки.

Едно хореографско образование при всички положения се завършва и с някакви елементарно дребни езикови деформации.

Все се каня да му обърна внимание по този въпрос, но кой знае защо все отлагам. И моя език навремето се кълчеше в такива направления, но сега, в момента не. Казах си, точка и край! Е, понякога се изпускам след точката, но това са подробности. Слушах Росен, гледах искрящия му разгневен поглед, рязкото махане на жестоко деформираната от автомобилна катастрофа ръка и ми стана жал за него. Протегнах длан и го потупах по рамото.

— Спокойно бе човек! И ти си намерил момент и място да лееш гнева си. В града на Ботевата слава, на първи юни по обяд, девет часа преди тържествената заря! Опомни се бе човек! Ботев навремето живота си е дал за българския род, а ти се нервираш за глупости. Я виж що народ е дошъл за да го почете. — В потвърждение на думите ми няколко момичета облечени в туристическо облекло ни сбутаха с весел смях. Дали бутането или думите ми подействаха, но Росен се поуспокои, лицето му се разведри и усмивката леко просветна на лицето му.

— Да бе, от къде се взе толкова народ. Знаеш ли, че днес е денят на детето. Навремето много се тачеше тая дата. Сега ме е яд, че не доведох малкия от Козлодуй. Щеше да се радва детето. Сладолед щях да му купя. В читалището имало безплатно раздаване на пасти и сладкиши. Ех, да се е… в загубеняка!

— Чуваш ли, от към площада свири духовия оркестър. Сигурно се танцуват и хора, тъкмо по твоята част. Да идем и да погледаме!

Лесно е да се каже. По главната улица бе задръстено от народ. Едва-едва се придвижвахме напред. Заобикаляхме с мъка мургавите продавачки на балони и всякакви празнични вкусотии.

Тук там колички със сладолед привличаха като с магнит малките палавници и естествено техните майки. Не съм и предполагал, че Росен е имал толкова много познати. Поздравяваха го от ляво и от дясно. „Учил съм децата им да танцуват.“ — поясняваше той.

— Я виж! Каква пищна изложба на фотоплакати! Да минем и да я видим! Такива професионално направени фотоси съм виждал само в интернет. И са в доста голям формат.

— Този с конете много ми харесва! Виж само! На фона на алпийски пейзаж. — На една широка маса са натрупани пъстра купчина от прекрасни природни пейзажи. Росен се протяга и разравя купчината. Изборът е голям. Най-сетне след дълго колебание той си избира един. Беше оня същият, с конете. Мургавият продавач му го завива на руло и го прищипва с ластичка.

— Нека бъде у вас. Ще го взема на връщане. В тая навалица само ще го смачкам.

— Няма проблем! — съгласява се продавача.

Тръгваме към площада. Там наистина цари празнично настроение. Пред двореца на културата се вие кръшно хоро. Танцьорите са плътно обградени от празнично облечената тълпа. Градският духов оркестър свири кръшно българско хоро.

— Това е „Право хоро“. — обяснява ми Росен. Играе се ето така. — И той заситни на едно място, небрежно опрял длани на хълбоци. Околните се загледаха в него. Едно детенце дори му изръкопляска. — Хореограф е! — Обясних аз. — Това му е професията.