Алекс Болдин: Виж! Кондорът лети!

Слушах я със страхотно удоволствие. Стана ми любима песен, песента за кондора…

— Да идем по наблизо и да ги послушаме. — Проправихме си път в тълпата. Двамата мургави, гърбоноси перуанци унесено надуваха дървените си свирки. В малката купчина багаж пред тях се виждаха още някакви непознати музикални инструменти. Музикантите бяха толкоз слаби и изнемощели, че човек добиваше впечатлението че се хранят с въздух. Те си имаха и импресарио. Това беше трети перуанец, който сграбил няколко музикални касети се буташе в заобикалящата ги тълпа и се опитваше да ги продаде на една не съвсем ниска цена. Той бе нахлупил на главата си една ръчно плетена вълнена, островърха шапка с дълги шарени наушници. Като ни видя, че се прехласваме в песента той се приближи и ни бутна в ръцете няколко касети.

— Син Фронтерас, амиго! Син Фронтерас!

— Какво е това? — попитах го.

— Без граници, амиго. — каза на завален български. Понеже не разбрах съвсем обяснението, попитах отново.

— Албумът ли се казва така?

— Син Фронтерас! — продължи да повтаря той и ни сочеше музикантите.

— А-а да! Разбрах! Съставът се нарича „Син Фронтерас“!

— Си сеньор! — утвърдително кимна с глава перуанеца.

— Най-после се разбрахме! Комбиен? — пуснах една от няколкото познати ми испански думи. Бях вече решил да купя една касета.

— Синко песос! — блесна с хитрите си очи перуанския импресарио.

— Пет лева! Много скъпо бе, амигос! Хайде от мен да мине! Заповядай! — Росен с любопитство прерови касетите и си избра и той една. Извади пари и плати.

— Есте кассета ес инструментал тотал. И есте ес вокал. — продължи да обяснява перуанеца.

Мен отново ме засърбяха ръцете. Бръкнах в джоба и му подадох още пет лева. Взех и втората касета с вокалните изпълнения.

— Ти май до аванс ще ядеш музика и ще пътуваш в командировка на автостоп. — разясни ми новото финансово състояние Росен.

— Може би не съм ти казвал, но сега ще ти доверя, че латино фолклора е самия ми живот, бе амигос. Чуй само! Заслушай се! Как прелива песента. Ту по-бързо, ту по-бавно, досущ като плавното и ритмично махане на силните криле на кондора. Усещаш ли ритъма? Ба-а-вно, плавно, а сетне по-бързо. Прелест! — Така силно ме бе завладяла тая песен, че вдигнах ръце за да плесна. Мигом обаче съобразих, че ще разваля песента на музикантите. Вместо това им махнах с ръка, а след това я турих на сърцето си. Те и двамата ми се усмихнаха и без да спират мелодията ми кимнаха с глави.

Разбраха чувствата ми. Росен се поколеба и за да не се объркат нещата взе, че си купи и втората касета. Бързаше. Искаше да се скрием на сянка, защото обедното слънце ни напичаше немилостиво. Тръгнахме. От време на време аз се обръщах за да погледам перуанците. Поглаждах с ръце касетите напълнени с музикалното им творчество. Не си бях взел очилата за да прочета песните, но се зарекох, че още с отиването си в къщи, веднага ще ги пусна и чуя. Минахме край един продавач на балони. Изведнъж единия от тях, вероятно нагрят от силното слънце се спука. Продавачът трепна и изпусна друг от балоните. Изпуснатият балон беше светло син и огромен. Вътре в него бяха вместени по интересен начин още три разноцветни малки балончета. Балонът, полюлявайки се леко, плавно се устреми към безоблачното синьо небе.

— Виж! Кондорът лети! — шеговито подхвърли Росен. Някъде зад нас музикантите отново подхванаха омайващата мелодия за кондора. Вдигнал очи, аз унесено следях грациозните движения на летящия балон. Огрян от обедното слънце, той пламтеше в богата палитра от цветове.

В един миг, през присвитите ми ресници, трепна и се появи фигурата на голямата, царствена, тъмно-кафяво оперена птица. Тя плавно движеше мощните си криле в посока на слънцето. От време на време леко накланяше глава встрани, сякаш се удивляваше на човешкото множество под нея. Птицата се рееше в небесната синева, набирайки бавно и постепенно височина.

Перуанците, екзалтирано, свиреха пленителната си мелодия. Тя обгръщаше всеки един от заобиколилите ги хора с топла и живителна вълна. Тази необикновена звукова вълна постепенно стапяше ежедневните им грижи, отпускаше нежно свитите им сърца.

Не бях съвсем сигурен, но в този миг, имах чувството, че някъде там горе, понесена от мелодията, олекнала, радостна и щастлива, летеше и моята, разбирате ли…, и моята собствена душа.

© 2003 Алекс Болдин

Източник: [[http://bgstories.athost.net|Авторът]]

Разпространява се при условията на лиценза [[http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/|„Криейтив Комънс — Признание — Некомерсиално — Без производни“ версия 2.5]] (CC-BY-NC-ND version 2.5)