Алекс Болдин: Виж! Кондорът лети!

— Златна професия имаш, момче! — усмихна му се един побелял възрастен човек.

— Аз си зная колко е златна! — промърмори тихо Росен.

Хората виждат винаги хубавото в професията ти а за ядовете никой не пита.

— Не им се сърди — укорих го аз. Знаеш ли какво чух. Царят щял да идва! Никога не е идвал в нашия град. Владиката го е поканил.

— И Георги Първанов ще бъде тук, президентът. Идеална компания какво ще кажеш. Монарх и социалист.

— Ботев е на целия народ нали? И на социалисти и на монарси-министър председатели. Не е ли така? Лошото на народа ни е, че е разделен на цветове.

Самоизяжда се сам себе си. За това, че съседът ни е политически ориентиран като син, червен или жълт сме готови едва ли не на зверско линчуване, губейки чувство за мярка и разум. А всъщност какви сме в края на крайщата, бедни и нещастни до последната брънка на тялото и душата. Добре че има такива дни като този, за да се опомним и да проумеем истината. Човекът е умрял не за синята, жълтата или червената идея а за българщината, която пред будния му взор е агонизирала под нетърпимата безчовечност на поробителя. Някой го хулят, че бил пияница, безразсъден, златотърсач и какво ли не. Епохата…! Времето на робството! Всички забравят това! Представи си, какво би направил ти в онова жестоко време. Само да кихнеш срещу ходжата и ти хвръква главата. А той не е могъл да търпи и е намерил изход от положението. Живял е в Русия и е видял как може да се живее свободно, изповядвайки свободно вярата си. Това е, приятел! А преди да го убият е изпял и мислите си. Имало ли е поет, през времето на робството, с такъв емоционален заряд като Ботев? Май не е имало! Ботев е единствен! А онези, единствените, които не са някак като нас овчедушни, обичаме да плюем и само за това, защото ни е шубе да бъдем като тях! — Росен се бе умълчал.

Гледаше ме някак тъжно и виновно. После вдигна ръка, хвана ме за рамото и тихо промълви. — Така е приятел! Да знаеш колко си прав!

— Хайде да идем някъде, да седнем и да пийнем по едно разхладително, че тая юнска жега съвсем ме попари. Това обедно слънце е спряло и сърдито пече, ли пече…

— Добре си учил Ботевата поезия!

— Росене, да знаеш каква люта учителка по литература имахме в гимназията. Беше към стотина килограма, но станеше ли въпрос за Ботев идваха кошмарите. Трябваше да се научи наизуст всичко най значително писано от него. Бутнеш ли ме от сън и почвах да цитирам стих подир стих „На прощаване“. Дядо ми все ме черпеше с бонбони като ме чуеше. Той като малък е раснал и живял в турската махала и Ботев му е бил идол. Пребивал е от бой турчетата. И те, като днешните изродени управници са го хулели с повод и без повод. Вече не е между живите. Бог да го прости и лека му пръст!

Поблъскахме се из тълпата и най-сетне успяхме да открием и седнем до една маса на малко барче в съседство с Читалището. Масата беше отрупана с празни бутилки, изпити чаши от кафе, всевъзможни изцапани хартии. В средата на масата се мъдреше голямо полуизядено парче торта препълнило малка мръсно — сива картонена чинийка.

— Абе и аз бих хапнал едно такова парче! — Изразих гласно въжделенията си.

— А мен питаш ли ме! Дават ги само на децата, вътре във фоайето на Читалището. Ех, защо не доведох малкия…! И двамата можехме да се вредим за по едно парче.

— Като те слушам си спомням за Новата година. Тук, на това място, на дечурлигата раздаваха кебапчета, а на татковците по чаша вино. Синът на една моя позната докторка седем пъти се реди и седем пъти получаваше по едно голямо, ухаещо кебапче набодено на пластмасова виличка. По едно време казвам на докторката.

— Да не му стане лошо, бе жена! — Няма. — казва. Той си е такъв. Види ли кебапчета и губи контрол.

— Хей, няма го онова циганче да си хапне. Всеки ден се върти тук, а сега за проклетия го няма никакво. — думите бяха на възрастната сервитьорка, която най-после се появи за да почисти масата и приеме поръчката ни.

Поръчахме си по един добре изстуден натурален сок и се загледахме в неспирния човешки поток, леещ се безспирно досами масата ни. Непрекъснато виждахме мои и негови познати. Махахме им с ръка за поздрав. Те също усмихнати ни отговаряха. С всички сетива улавяхме празничната атмосфера.

— Такова нещо виждам веднъж в годината. Откакто се помня все е така. Откъде се взема тоя народ! Улиците са задръстени до пръсване.

А в обикновен делничен ден е почти безлюдно. Вчера пътувах за Борован. Малко преди да влезем в градчето автобусът спря. Появи се колоната на Ботевите поклонници. Уморени, наметнати с дъждобрани те се усмихнаха като ни видяха. Помахахме им с ръка. Водеше ги един млад мустакат учител. Дъждът ръмеше, а те вървяха бавно и тържествено. Имаха вид на хора уверени в себе си, дълбоко мотивирани и осмислили действието си. Радостно е, че поне тая инициатива се е запазила. Какво ли друго остана на този наш ограбен и унизен народ. Май остана само надеждата за нещо по-хубаво но неосъществимо, чезнещо като призрак в далечното неясно бъдеще и уважението към достойните му избити синове.