Алекс Болдин - На ръба

— Има една добра и сигурна възможност за Холандия. — подхвана той любимата си тема. — Работа в селското стопанство. Берат се зеленчуци. Почти нелегално! Ще се живее във фургони направо на полето. Парите са добри!

Човекът който ще води, подготвя група за началото на април. Само че иска по петдесет процента от първите три заплати.

— Па това е добре! Само да е истина! Ти навит ли си?

— Иска ли питане! Нали ме познаваш!

Позивите за емиграция при Гявола бяха започнали още след смъртта на баща му и първите месеци на сполетялата го безработица. Най-напред заветната за него цел бе Южноафриканската република. Постепенно след това тя се насочи към Австралия, Нова Зеландия, Кипър и Испания та стигна чак до Холандия. Събираше усилено информация. Търсеше фирми посредници, правеше една след друга все по-намаляващи вноски при най-различни ловки мошеници, докато влога му един ден се усмихна по логичния начин на цифрата нула.

Желанието за информация в тази насока при него обаче ни най-малко не намаляваше. Това бе единствената тема която ефикасно го събуждаше от все по-силно обхващащата го летаргия.

— Да идем у нас да ударим по една табла? — предложи Гявола.

— Ти нали изключи парното?

— Изключих го но от тръбите идва малко топлинка. Повечето семейства във входа са с парно и затова още се усеща топлото. Има и малко винце от снощи. Даскала ми бе на гости и почерпи за ново гадже. Заплеснал се е с едни ученички…

— При мен всички във входа са изключили парното. Половината са безработни а другата половина си заминаха на село, за да се опитат да преживеят някак си тая люта зима. Там все ще се намери някоя кокошка да снесе някое яйчице, а и дръвца може да се отсекат от някое запустяло лозе. С една дума, в този мой скапан апартамент, се получава един студ, че не можеш да се свъртиш на едно място.

— Е-е идваш ли?

— Добре! Да вървим! Винцето добро ли е?

— Домашен самоток!

— Е-е-еха-а!

— Ти още ли имаш оня навик да хвърляш чифтове?

— Ами, ще ти направя едно показно!

Приятелите тръгнаха надолу към скупчените сергии на скоро оформения пазар. Той възникна за броени месеци в центъра на града. Причината за това бе постепенното спиране работата на местните заводи, разорени от липсата на пазари и от действията на некадърни престъпни ръководители и правителства. Много хора бяха изхвърлени на улицата и останаха безработни. Беше се създала една психоза, че в търговията е разковничето на проблема. Всички се хвърлиха да правят търговски сергии с каква ли не евтина стока и то там, където бе най-представителната част на града, където бе най-голямото движение на хора. Мястото придоби едно колоритно и популярно име „битака“. Който дойдеше и от къде дойдеше, неизменно отиваше там, на „битака“, хем да погледа колоритни сцени, хем да се срещне с някой познат или приятел.

Двамата се запътиха без уговорка към този най-посещаван пазар в града. Студът сковаваше телата им. Бял скреж се втвърдяваше по веждите и клепачите им. В ранната, слънчева януарска утрин „битакът“ постепенно се оживяваше. Наведени над малки, натоварени с кашони колички, припрени хора прииждаха от всички негови крайща. След миг дребната амбулантна стока щеше да се разтовари и старателно да се подреди по сергиите, в очакване да мине общинския чиновник който събираше таксата за пазарна маса или на първите ранобудни клиенти.

Гявола се наведе за да закопчае ципа на лявата си обувка. За жалост не успя. Ципът се бе развалил! Трябваше да го смени но нямаше пари нито да купи въпросния цип нито да плати на обущаря който щеше да го зашие. Потропа с измръзналия си крак на едно място, натика ръце още по-дълбоко в джобовете на окъсаната си шуба и се заплесна в съдържанието на една сергия.

Там, ранобудният продавач бе окачил евтини ръчни китайски часовници, на една хоризонтално обтегната конопена връв.

Часовникът му отдавна се бе развалил. Предметът за решаване на проблема с точното време беше точно тук, на тази сергия, окачен на полюляваната от утринния, леден вятър конопена връв. Цените бяха чудесни, но само при едно условие, да ги имаш тези така дефицитни левчета. Гявола с усилие откъсна поглед от часовниците и потърси своя приятел.

Джовани се бе спрял до една сергия с цветя. Китките бяха току що извадени от пакетите и разположени пищно на импровизираните рафтове по трите стени на набързо опънатата палатка от армирано полиетиленово платно. До вечерта, на лютия студ цветята щяха да измръзнат и повехнат. Но сега, в тоя момент те бяха удивително свежи и примамващи погледа. Тази пъстра палитра от всички цветове на дъгата така го омая, че той спря, зяпна с уста и остана продължително загледан в една голяма червена роза.