Алекс Болдин - На ръба

Повр пьопл! Комбиен жур мизерабл ирон анкор?…

Една добре пременена циганка със силно начервени устни го зяпна. Зацъка с език.

— Е-е-й, кво учено момче, бре-ей! Кво прай тук тва българче а-а? Па-ари му требват, зна-а-м…

Джовани не обърна внимание на тази констатация. Когато му дойде ред, а това стана след около половин час чакане, влезе в стаята на отговарящата за него социална чиновничка. И в тоя момент, целия настръхнал, зачака нетърпеливо да му обърнат внимание. Внимание му обърнаха чак след още десет безкрайни минути.

— Молбата ви е отхвърлена! — вметна между две реплики със седящата срещу нея колежка, дебелата млада чиновничка. Осемте златни пръстена, стегнали подутите и до пръсване пръсти, бляскаха с една ехидна мекота. Тя продължаваше да се кикоти с колежката си, обсъждайки някаква известна само на тях история и вече бе напълно забравила за присъствието му. В един неочакван момент доброто възпитание на Джовани се изпари. Насъбралата се нервна възбуда внезапно експлодира.

— Бихте ли ми обяснили защо? — гласът му издайнически затрепери от гняв.

— Не отговаряте на изискванията! — отегчено заяви чиновничката, спряла за миг емоционалния разговор.

— Имате двустаен апартамент, което според наредбата Ви лишава от право за социална помощ.

— И какво? Според Вас да го продам и да изляза на квартира ли?

— Тълкуванието в наредбата е, че може да Ви носи доход!

— Ами че той е на последния етаж! В северните стаи панелите са се откроили и снегът и водата от покрива шляпат направо на паркета. Те са напълно необитаеми!

— Това си е ваш проблем! Ще му направите ремонт!

— Аз ако имам пари няма да Ви питам какво да правя! Трябва ми помощ за отопление, безработен съм вече една година! Нямам никакви доходи!

— Нямате право!… И не ми губете времето, че навън чакат други!

— Ма-амка…!

— Мо-о-ля-я!

Джовани издаде един продължителен ръмжащ звук, който най вероятно означаваше на езика на дивите животни свирепо разкъсване, и тресна вратата така, че тя едва не изхвръкна от пантите. Опашката от хора отвън се бе умълчала. Тя явно бе наясно с резултата от диалога. Един от чакащите проточено и философски заяви.

— Не си бутнал рушветче, приятел! — в настъпилата гробна тишина тази реплика прозвуча като звън на самотна камбана, в чиято истинност никой не се съмняваше.

— Ще и бутна аз едно рушветче та ще ме запомни!

— Тук, в тая опашка, половината от мъжкия пол сме и татковци на тая мръсница. Колко псувни е отнесла!…

— Е, аз съм и поредния татко… — с мрачен хумор отсече Джовани.

Както уточнихме по рано един такъв яд минава само по съвсем специфичен начин. И този специфичен начин милостивият наш господ бог без да се замисля много щедро му изпрати. На излизане от социалната служба той го срещна с един негов стар приятел. Рожденото му име бе Ангел. Всички обаче му казваха Гявола. Защо ли? Никой не знаеше. По характер бе по-скоро доверчив, мързелив и глупав.

Повече от две години Гявола беше също безработен и никой не знаеше с какво и как се препитава. Веднъж в месеца ходеше да товари един камион-тир на една бизнесменка, чиято стока след това директно заминаваше за Франция. Бизнесменката непрекъснато го лъжеше, че ще го уреди на работа във Франция и не къде да е а във френските Алпи. Бедният доверчив Гявол се бе вързал сериозно на тези нейни думи и примирено вземаше жълтите стотинки без никакъв протест, след цял ден изтощителна работа. През останалото време ходеше да бере коприва, което бе почти единственото му дневно меню. Ако някой го поканеше на гости това събитие се превръщаше в неописуем празник, защото гостито по принцип не минаваше без ядене.

Така преминаваха дните на Гявола. Той бе скрил инженерната си диплома, защото вместо да му помогне тя повече му вредеше. За колко ли видове свободни работни места му бе отказвано на трудовата борса, само затова, че бе висшист. Амбицията му да стане нощен пазач в едно начално училище гръмко пропадна след една силна разправия с борсовите чиновнички. Така че Гявола старателно скри факта, че е инженер и се примиряваше със всяка възникнала възможност за работа която му носеше що годе някакъв доход за преживяване. При него емиграцията също се бе превърнала във фикс идея, но в много по-силна степен от тази при Джовани. Тази тяхна обща цел така ги бе сближила, че всяка среща не се разминаваше без съответния бурен и подробен коментар на болната тема.

— Е-е-й Гяволе, здрасти бе! Ка-а-де се загуби?