Алекс Болдин - На ръба

— Как е Капитане?

— Виж, мой човек! Като те гледам си учено момче. Не можа ли да си намериш работа?

— Колкото си намерил и ти!

— Мен не гледай! Какво е видяла тази побеляла глава! Да минат още шест месеца и ще видиш! Хоп и Капитана става пенсионер! Ти да му мислиш, че си на колко, четиридесет имаш ли?

— Горе долу. А ти хвана ли някое ново гадже?

— Знаеш ли мой човек? Тъкмо това ми беше на дума! Около мен се върти една, та се чудя какво да правя. Ти какво ще кажеш?

— Сериозно? Колко пъти те видя все ми се хвалиш с някоя, ама досега не съм те видял с жена.

— Ти на Капитана не вярваш ли?

— Вярвам ти бе Капитане! Защо се засягаш?

— Ами така го каза, че…

— Е, аз съм като ония от онова село дето, има — няма все трябва да попитат и да уточнят, да избистрят.

— А сега накъде си тръгнал?

— Към трудовата борса и към социалните. На една бабичка с голяма пенсия и имот на село, дето не му видиш края, дали помощи за отопление. А аз без работа и без пукнат лев хем треперя от студ, хем гладувам.

— Така е баце! Ако си партиец, хем работа ще имаш, хем пари, та ще се чудиш какво да ги правиш. Я виж го оня началник от общината! Този парцел дето е лъснала тази бензиностанция е негов. Купи го на безценица от един закъсал и го продаде на десеторна цена на Лукоил. А Лукоил виждаш какво направи! След година ще пуснат моста над Дунава до Видин и целия поток от коли от Европата ще минава от тук. А ти си чопли семките! Партиец да си сега му е майсторлъка. А нашият човек от общината е баш партиец! И при Бе Ка Пето и при Се Де Сето все е на власт. Иде му отръки далаверата!

— Капитане, като ми заприказва за партии взеха да ме ловят нервите. Я си хващай пътя нагоре. Хей я и трикраката Буба иде. Ще ти прави компания.

— Коя Буба? — не разбра Капитана.

— Хей оная трикрака кучка. Миналата година я блъсна един камион-тир. От тогава е с три крака. Клефа насам натам и се зъби на песовете които влизат в нейния район. Сега побягна след Оги и след минута ще го сдави. Като не може да влачи крак по бързо сам си е виновен. Не е ясно коя от двете кучешки злоби ще надделее.

— Ти знаеш имената на всички кучета от махалата бе. Да не им водиш инструктаж?

— Такъв съм си аз. Обичам да събирам информация! Ама досега няма никаква файда от нея.

— Ти си голям чешит бе!

— Пепел ти на езика Капитане. Чао за сега!

— Чао, чао! Па не му мисли много!

Джовани поглади машинално, по навик с ръка късо остриганото си теме, сви рамене от проникващия в него от всякъде студ и закрачи с широка бабаитска крачка към омразната му цел, бюрото за социална помощ.

Имаше нещо много важно, което толкова години все не му даваше мира а искаше ясно да разбере. Най кратко казано това беше въпроса за социалното неравенство. Какво го учеха в училище а какво ставаше в действителност? Работеше много и съвестно, а най накрая все беше извън чертата на игралното поле, както се казваше във футбола. И защо? С какво бе по-лош от другите? Защо не му вървеше в тоя живот? Нямаше смелостта да тегли чертата и отпусне края. Да спре да си задава тези въпроси. Вместо това непрекъснато мислеше за причините за своето жалко съществуване. Тези мисли нямаха край! Те бяха като една дълга върволица от мравки проточила се край пълноводен поток който безцеремонно и грубо спъваше всеки неин опит за преминаване на другия бряг.

Службата за социална помощ бе в една сграда с бюрото на властващата осем години в града гръмко наричаща себе си социална партия. Уж социална, социална ама закъсалите социално трябваше да бъхтят четирите стръмни етажа докато се качат до модерно обзаведените кабинети на социалните чиновници. А бе едно такова яко бъхтане, защото стълбището бе проектирано и изпълнено така, че по него можеше да мине само един човек. Разминаването на качващия се със слизащия надолу хорски поток ставаше на площадките между етажите. Там всяка сутрин се събираше тълпа от хора на различна възраст, угрижени и изнервени, отчаяни и бледи от глад.

На долният етаж се намираше модерното голямо кафене-бар-дискотека и сладкарница на социалните партийци. То бе на същия етаж на който бяха и персоналните им кабинети.

С една дума като ги заболи главата от мислене по социалните въпроси на нацията да припнат, и без много етажен, алпийски напън, да му ударят по една водка с тоник за тонизиране от снощен пиянски махмурлук. Хей на това му се вика социално демократичен подход!

Качвайки се по тая тибетска, социална пътека Джовани чувстваше как постоянно напиращото отвътре негодувание започваше да се надига отново в него, да клокочи като един тлеещ вулкан, който не се знаеше кога ще избухне. И когато това се случваше, неизменно му идваха на ум революционни цитати от поезията на Ботев и някоя и друга френска поговорка, която преди време учителите от френската гимназия му набиваха в ума.