Петър Бобев - Каменното яйце

Повлякла подире си шлейф от червен прах, колата прекоси гората и се понесе през полето. Но все в близост с реката. Реката сега беше ориентирът й.

Не след дълго го видя.

Дъхът й неволно пресекна. Кракът й отпусна педала за газ. И колата намали ход.

Огрян от последните лъчи на залеза, наподобил огнен змей от приказките, в далечината препускаше тиранозавър. Навярно Доналд. Защото другият му се полагаше да бъде вързан с верига.

Предстоеше й опасна борба. Дори да настигнеше гигантското влечуго, дори да намереше уязвимото място, все пак, докато подействува упойката, великанът щеше да разполага с предостатъчно време, та да превърне в куп желязо и ламарина колата й.

Въпреки това, въпреки явната угроза, нямаше да се откаже! Всъщност тя вече не размисляше, тя вече бе решила. А щом решеше, това значеше, че не ще се върне назад.

Или тя, или чудовището…

Тогава съгледа човека, който тичаше да й пресече пътя. Спря да го изчака. Спомни си, че го бе видяла с надзирателите, които бяха спасили от лъвската обсада безоръжния милионер.

— Какво търсите тук, отче? — запита Алиса.

— Бягах, мис — отвърна той. — Бягах от Върховния дух на крокодилите.

Тя за пръв път чуваше, че туземците бяха кръстили така гигантските им влечуги. Но нямаше време да пита повече.

— Вземете ме със себе си! — помоли се Чиганго.

— Качвайте се!

Той седна до нея.

И тя отново подкара.

— Но защо подир него? — запита патер Симон. — Та той ще ни изяде.

Девойката посочи пушката си, но спътникът й сви пренебрежително устни.

— Аз изпразних в него цяла дузина патрони. И — нищо!

— Тази е друга — обясни, без да изпуска от поглед препускащия динозавър, Алиса. — Тази е с наркоза.

Дали думата „наркоза“ го успокои повече или не, но патер Симон се примири, сви се в седалката. Нямаше друг избор. Не му се нощуваше в саваната.

Слънцето беше опряло до хоризонта. И дългите, разтапящи се в далечината сенки на пръснатите из степта единични дървета вече се сливаха със синкавия полумрак, който настъпваше от изток, откъм гората, полазил като мътен дим.

Колата, неумело насочена, се друсна в някаква дупка, навярно на тръбозъб. Нещо изтрака.

Но не. Не се бе строшила ос. Може би само се бе разхлабил болт. Тракането продължи. Но Алиса нямаше време да дири повредата. Тъкмо сега.

Не спря, ала вече не с предишната скорост.

И през това време тиранозавърът, който не се бреше от термитници и разни дупки, скоро изчезна от погледите им, стопи се в полумрака.

Девойката изви волана, за да се насочи нататък, където смяташе да открие единия боабаб.

Друг път тъй оживена, тая привечер саваната изглеждаше съвсем безлюдна. Но не и небето — небето гъмжеше от лешояди. Сякаш се бяха събрали тук от целия континент. Само няколко хиени пресякоха пътя. И една зебричка, тъжно процвилваща, навярно изостанала от табуна при паническото му бягство.

Обсадените, сковани от страх, бяха опрели гърбове в надупчената от червеи стена на хралупата, сякаш сраснали с нея, с едно-единствено желание, с един див нагон да се отдръпнат колкото може по-далеч от страхотната глава, която гризеше отвора, изплюваше цели цепеници от разкъртваната дървесина и се намъкваше все по-навътре и по-навътре. А дали беше глава това? Или машина, която методично си проправяше път през изпречилата й се преграда — както въглищният комбайн си изравя подземната галерия.

Никой не усещаше полазилите го паякоскорпиони и стоножки, които като че ли единствени не забелязваха беснеещото навън страшилище.

Тримата: Патрик Бор, заместникът му и пилотът, виждаха само едно, само тая безобразна морда, неестествено приведена, та да достигне ниския отвор, и поддържащото я масивно туловище, стъпило непоклатимо върху разкрачените си птицеподобни нозе-колони. И мятащата се зад тях неправдоподобно дебела опашка.

Забравили бяха, че освен тях тук имаше и паяци, и скорпиони, и змии; забравили бяха какви са, какво са желали, какво са мечтали — сякаш хипнотизирани от огромните изцъклени очища и ослепително белите зъби — толкова големи, че не можеха да ги приемат за зъби.

Като че ли вече не изпитваха и страх, парализирани, обхванати от странно безразличие, невероятно затъпяване, все едно уловена от змията жаба. Изгубили способност да мислят, да преценяват, да търсят изход от безизходицата си. Нямаха време дори да съжаляват за света, който трябваше да напуснат. Изгубили способността си въобще да чувствуват.