Петър Бобев - Каменното яйце

Франсоа Риго допря инжекционния пистолет до кожата му, натисна спусъка. Съдържащата се под налягане капчица хормон премина през кожата, просмука се в тъканите и кръвоносните съдове под нея.

Нищо! Никакъв ефект!

Милионерът не бързаше. Имаше още време. Оставил пазача пред клетката, той се прибра в апартамента си. И скоро от прозореца прозвуча прекъснатият цигулков концерт.

Наистина като че ли нищо не ставаше. Антонио Гомеш продължи да седи на земята, подпрял с длани главата си. На вид напълно отчаян.

Ако пазачът беше по-наблюдателен, ако се вглеждаше по-често в очите му, вместо да проследява как се разсейва димът от цигарата, навярно щеше да забележи променения им израз, присвиването на зениците, злобните огънчета, които се разгоряха вътре.

Всеки е виновен за участта си. Той — също. Прекалено самоуверен се оказа.

Затворникът промърмори:

— Добре де, запряхте ме като звяр! Ами вода поне не ми ли се полага?

Пазачът го сряза:

— Я кротувай! Че…

— Жаден стои ли се? — натърти Гомеш. — При тая жар… Дай поне една глътка да раз квася устни!

Ей това е милозливостта. Кнут Нилсен беше суров човек, такъв му беше занаятът. Но какво му стана сега, какво се размекна?

Донесе му една пълна чаша. И я подаде през решетката.

Пъргав като звяр, Гомеш се метна и хвана ръката му. Хвана я с такава сила, каквато никой не би очаквал в обикновен човек. Навярно от хормона. Придърпа я навътре, докара тялото на Кнут до железните пръчки, протегна другата си ръка и докопа врата му. Натисна със същата свръхестествена сила.

И не пусна, докато удушеният телохранител престана да се съпротивлява, докато омекна като дрипа в ръцете му. Тогава, придържайки го с една ръка, с другата извади ключа от джоба му, постави го в ключалката. Прещрака.

Вратата се отвори.

С ликуващ рев, все едно, див звяр, Гомеш изхвърча навън и грабна автомата на мъртвеца. Озърна се с освирепели като на кобра очи.

В това време Франсоа Риго реши да намине покрай арестанта, да провери за всеки случай действието на хормона. Наистина не очакваше тъй бърз резултат, но все пак му се щеше да го проследи от самото начало.

Той излезе от къщата самодоволен, уверен в себе си.

И се стъписа.

На земята лежеше мъртвият телохранител, а до него, разкрачен, с насочен автомат — предишният затворник, опитният „екземпляр“.

Додето милионерът съобрази какво става и какво да предприеме, Антонио Гомеш го видя. Не знаеше, че това е истинският му враг, тоя, който толкова дълго го бе държал в робство, въобще надали бе останало място за размисъл в главата му, изпълнена единствено от невероятна омраза към всичко живо, някаква неправдоподобна стръв за убийство.

Не Антонио Гомеш, отмъстителят, а капчицата Т-норадреналин натисна спусъка. И Франсоа Риго, все още не проумял развоя на събитията, рухна без стон, прострелян на земята.

Без да го погледне повече, убиецът отпрати няколко куршума срещу помощника си, който бе изтичал навън, чул автоматните откоси.

После хукна през двора, като стреляше по всеки, който му се мернеше. Хората в ужас се изпокриха кой където свари.

Откъм острова проехтя ревът на затворения тиранозавър.

Каква ли мисъл, каква ди налудност се зароди в мозъка на Гомеш?

То беше също живо, и това чудовище! Нима щеше да го остави така? Никой, дори такъв исполин, няма право да живее! Трябваше да го убие! Трябваше…

Той притича по моста. Никой не го спря. Всички се бяха спотаили при стрелбата. Достигна оградата. А то каква ограда! Като противотанково заграждение. Със забити в циментови поставки железни колове — същински колони. И препречени стоманени греди.

Вратата пък — като на древна крепост.

Антонио Гомеш отметна тежкото резе, после я натисна с гръб. С тежко поскърцване тя се отмести толкова, колкото той да се промуши вътре. Да се изпъди пред тиранозавъра и да отпрати един картечен откос в галавата му.

Все едно, нищо!

Натисна докрай спусъка.

Куршум след куршум, нанизани един подир друг, надупчиха грамадата от мускули и кости. Стори му се, че чуваше тъпите им удари в твърдата кожа, преди да хлътнат в плътта под нея.

Пак — нищо!

С грозно изфучаване чудовището прекрачи. Сякаш при земетръс се отмести каменна колона, мощният му крак, стъпил върху четирите ноктести пръста — все едно, метален четириножник на гигантска машина.

Втора крачка!

Гомеш не успя да види третата. Огромната лапа се стовари отгоре му.

Тиранозавърът повече не го погледна, а излезе навън.