Петър Бобев - Каменното яйце

Не се ли скъсаше — а засега нямаше надежда за това, нарочно за такава цел беше правена, — щеше да го държи, докато умре от глад. А влечугите изтрайват дълго без храна. Повече от хората. В действителност нямаше опасност от гладна смърт. Все някоя спасителна експедиция щеше да открие пленниците му. Но тогава можеше да бъде убит динозавърът, а Патрик Бор не желаеше това.

Най-тревожно изглеждаше другото — че събитията се забавяха, а пък Алиса разчиташе на помощ единствено от баща си. От никой друг.

Минаваха минути, минаваха часове, а спасение не се виждаше. Доктор Бор не можеше да откъсне очи от тая неправдоподобна гледка — нагризания отвор и затулилата го исполинска глава с лъснали безизразни очи. Едно допотопно безмозъчно страшилище, върнало се отпреди милиони години, сякаш оживяло от страниците на палеонтологичен справочник. И сякаш не то бе попаднало извън времето си, а самият доктор Патрик Бор се бе върнал назад, в някаква фантастична машина със свръхсветлинна скорост се бе озовал в оная далечна епоха, когато още е нямало хора, нямало е и маймуни, когато бозайниците са били дребни зверчета колкото плъхове. Та как ли биха могли да израснат повече сред гъмжилото от влечуги-колоси, които са властвували над цялата Земя?

Сякаш не се криеше в хралупата на баобаб, сред сухата савана, а се бе заврял между коренаците на хилядолетен блатен кипарис, в основата си по-дебел от баобаба и бързо стесняващ се към върха, обрасъл с безформена зеленина. Край него блестеше на слънцето плитко блато, позеленяло от водорасли, а наоколо растяха саговници с къси стебла и пищно зелени листа като исполински пера; полюшваха се стилити, гигантските роднини на плауна; всевъзможни папрати-джуджета и папрати-дървета. На отсрещния бряг, същинска стена от изумруд, се открояваха бенетити, подобни на палми, а зад тях — араукарии, иглолистни дървета с обърнати нагоре клони като чадъри и с шишарки колкото човешки глави. Помежду им се надигаха секвои и магнолии, кедри и евкалипти, лалета-дървета и гинкго, което въртеше листата си като слънчоглед.

В действителност не растителността го смущаваше. Това си беше една истинска екваториална гора.

Внушаваха ужас животните, които населяваха това блато и тая джунгла. Из водата газеше бавно тромав великан. Само нозете му бяха повече от два човешки ръста. Дългата му шия завършваше с малка главичка в постоянно движение с единствена грижа — яденето. Все едно огромна боа, промушена през гигантски слон. Макар и полупотопен във водата, доктор Бор го позна — бронтозавър. Мозъкът в главата му е колкото орех. Затова има и втори — разширение на гръбначния мозък при холката, а третият, най-големият, е в кръста, да управлява тая свръхтежка машина.

Тиранозавърът го видя. Втурна се към него да го настигне, преди да е навлязъл в дълбокото, където щеше да бъде в безопасност. Ала веригата му го спъна, задържа го. Все поради същата причина не успя да нападне и другия великан, който, полупотопен, го разглеждаше тъпо с малките си очи. Това навярно беше диплодок — „двумозъчен“. Всъщност повечето от тогавашните влечуги са имали малки главни мозъци, огромните им тела били ръководени от удебелявания на гръбначния мозък. Не им е било необходимо много-много да му мислят, стигала им е силата.

Тогава е била ерата на грубата сила за разлика от сегашната ера, когато властвува другата сила, изтънчена и прикрита — хитростта. А за нея е нужен главен мозък. С хитрост ловува и пантерата, и лъвът, и вълкът, с хитрост се налага и човекът. Това е процесът на цефализация — една непрекъсната тенденция в еволюцията.

Какво ли качество ще господствува някога, в бъдеще, след много милиони години, когато хомо сапиенс ще бъде вече палеонтологична находка; когато тогавашните истински разумни същества, може би само мозъчно вещество, няма да се нуждаят нито от сила, нито от хитрост?

Видял наблизо бронтозавъра, диплодокът се придвижи непохватно към него. И го заблъска с набитото си туловище. Заблъска го с такова настървение, каквото никой не би подозирал, че се крие у него. Нямаше друго оръжие. Само го изтласка, избута го към плитчината, където нямаше достатъчно паша и където можеше да стане жертва на бродещите хищници.

В средата на водоема пък се бе намъкнал брахиозавър, най-голямото животно, обитавало някога Земята. Сега се подаваше само главата му над повърхността, но по разредената растителност можеше да се определи с известна приблизителност, че на височина достига четириетажна сграда, а цялата му дължина превишава тридесет метра.