Петър Бобев - Каменното яйце

А то какъв бряг! Хаос от дървета и лиани, от папрати, коприва и бодливи храсти, който не можеха да прекосят.

Тръгнаха по засъхващата кал на границата между гората и реката. Тук-там се издигаха величествени акации и причудливи на вид палми дум, грамадни тамаринди и диви смокини, заприличали на приказни великани, загърнати в разкошни мантии от лакирани листа, които просветваха като пришити зелени бисери.

Водата течеше бавно, унило, разляла се из плитчината в сложна мрежа от ръкави, които отделяха от сушата множество островчета, малки и големи, обрасли с тополи и висока тръстика.

Спряха да си направят някакви оръжия. Надзирателите бяха изтървали пушките при обръщането на сала, ала ножовете им стояха на поясите. С тях издялкаха няколко кола, подостриха ги и ги превърнаха в нещо като копия — такива, каквито са ползували прадедите им преди векове, преди да се научат да правят остриетата от кремък, от бронз и желязо. И така, с повече самоувереност, продължиха нататък.

Скоро достигнаха проход в бодилака, утъпкан от хипопотами. И така, през гъсти зелени сплитания и оголени пространства между дънерите на горските исполини най-сетне се добраха до окрайнината, където джунглата неусетно прелива в храсталака. Но и сега пътуването им не стана по-леко, напротив, затрудни се. Трънливите шубраци, които препречваха пътя им, не бяха по-проходими.

Местни хора, свикнали с прищевките на природата, и четиримата успяваха да се проврат и през най-мъчните препятствия, успяваха и да намерят вярната посока.

Вече излизаха от гъсталака, когато дочуха човешки вик:

— Ехей, насам!

Свърнаха нататък. Не само да помогнат, ами и те да получат помощ. И видяха Франсоа Риго, изправен върху седалката с размахани ръце.

Още отдалеч той ги предупреди:

— Има лъвове! Внимавайте!

Новодошлите се заозъртаха. Ала въпреки че не забелязаха нищо подозрително, понеже знаеха колко майсторски може да се спотайва царят на зверовете, продължиха да се взират настрани, като в същото време бързаха секунда по-скоро да се озоват в колата. Беше им добре известно, че за лъва човек в автомобил и човек извън него са съвсем различни неща.

Риго заразправя:

— Един лъв и три лъвици! Тук бяха. Изглежда, са си отишли малко преди да дойдете. Чудно!

— Няма нищо чудно — отвърна патер Симон. — Всеки звяр гледа да бъде по-далеч от човека. Отде да знаят, че нямаме пушки?

Камбомбе запита:

— А вие? Какво правите тук?

— Угасна моторът — отвърна милионерът. — Нещо в запалването. Навярно акумулаторът…

Шофьорът се оказа сносен механик. Той вдигна капака, почовърка малко там и тържествено заяви:

— Готово!

Това „готово“ означаваше, че е оправил късото съединение. Но акумулаторът си оставаше празен. Наложи се да побутат доста колата. И добре, че наблизо почваше нанадолнището, което улесни бутането, докато моторът запали.

Тогава всички наскачаха вътре, Риго натисна педала за газ и пое по най-краткия път към биологичната станция.

Доктор Патрик Бор очакваше напразно нужната му автоплатформа, напразно подготвяше в мисълта си плана за товаренето на приспания великан.

И когато изгуби търпение, отново хвана микрофона. Ала тоя път никой не се отзова на повикването му. Слушалките бяха заглъхнали в тягостно мълчание. Дали имаше повреда в радиовръзката, или пък — той опита да пропъди това подозрение от главата си, — или пък хората на госта му, почувствували се хазяи в негово отсъствие и в отсъствието на заместника му, си бяха позволили да завземат станцията, за да го оставят сам, безпомощен, когато бе успял да обезвреди беснеещото чудовище?

Но защо — щом като тъкмо той им беше нужен?

Дали се налагаше да отпрати обратно самолета с пилота, та да изясни положението и ако може, да помогне? Или да чака?

Ученият прегледа пушката си. Имаше още няколко патрона, достатъчни да държат в сън тиранозавъра до вечерта. А след това? Той пристъпи няколко крачки. Време беше да провери дали упойката още действува. Да види клепачите на исполина.

Може би не прояви нужното благоразумие. А в живота всяко неблагоразумие се заплаща. Скъпо.

Не разбра какво стана. Усети само как нещо жилаво като маркуч и тежко като кулокран го шибна по гърба. Той залитна напред, зари лице в праха.

Когато в следната секунда се изправи, доктор Бор видя, че чудовището, което може би се бе преструвало досега на мъртво, се надигаше, след като го бе пернало леко с опашка. Наистина с огъващи се нозе, тромаво, със залитане, но се събуждаше.