Лоис Бюджолд: Памет

Майлс въздъхна. Облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

— Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

— Предполагам. — Лекарката сбърчи лице. — Само че направете ни една услуга. Не ходете въоръжен.

— Да, госпожо — покорно отвърна той и избяга навън.

Майлс седеше пред шифрования комуникационен пулт в каютата си на борда на флагманския кораб „Перегрин“ и пишеше навярно хилядния си секретен доклад от мястото на действието до шефа на бараярската Имперска служба за сигурност Саймън Илян. Е, добре де, „хиляден“ — това е немислимо. Средно изпълняваше не повече от три-четири операции годишно, а всъщност беше на тази работа по-малко от десет години, започвайки с приключенията си по време на нахлуването във Вервейн, които и придадоха на всичко официален статут. Получаваха се по-малко от четиридесет задания. Ала вече не можеше да каже наизуст номера на последното, ако специално не се замислеше. И това изобщо не бе резултат от криоамнезията.

„Води отчетност, момче.“ Обобщеното му изложение трябваше съвсем накратко да покрива фактологичните приложения, качени от файловете на флота на „Дендарии“. Естествено, аналитиците на Илян обожаваха да работят с необработени данни, за да има какво да разкопават. Така си намираха работа в малките си кабинети в подземията на щаба на ИмпСи във Ворбар Султана. И се забавляваха, понякога се боеше Майлс.

„Перегрин“, „Ариел“ и останалите от избраната бойна група на „адмирал Нейсмит“ орбитираха около планетата Здрачът на Зоав. На корабната му счетоводителка се паднаха два напрегнати дни: наложи й се да урежда сметките със застрахователната компания, която най-после беше получила кораба заедно с екипажа си; да оформи заявка за награда за пленените кораби на похитителите и да попълни официално искане до посолството на станция Вега за получаване на премиални. Майлс вмъкна целия счетоводния баланс в доклада си — като „Приложение А“.

Пленниците бяха свалени на планетата и правителствата на Вега и Зоав можеха да си ги поделят — за предпочитане по същия начин като бедния Ворберг. Похитителите се оказаха отвратителна пасмина. Майлс почти съжаляваше, че катера им се предаде. В „Приложение Б“ имаше копия на дендарийските записи от разпитите на пленниците. Наземните власти на Вега и Зоав щяха да получат редактирани копия, откъдето ще бъде премахната голяма част от въпросите и отговорите, свързани с Бараяр. Голяма част от признанията на престъпниците не представляваха особен интерес за ИмпСи, макар че веганците би трябвало да изпаднат във възторг от тях.

От гледна точка на Илян, най-важен бе фактът, че нямаше доказателства бараярският куриер да е бил отвлечен по нечия заповед, просто беше страничен ефект от отвличането на кораба. Освен ако — Майлс специално го отбеляза в обобщението — тази информация не е била известна само на бандитите, загинали по време на операцията. Тъй като сред тях бяха и така нареченият им капитан, и двама от най-старшите му офицери, имаше достатъчно възможности за анализ в тази насока. Аналитиците на Илян получаваха шанс да си заслужат заплатите. Но тази следа водеше в друга посока — към представителите на дома Харгрейвс, които се бяха опитвали да уредят продажбата или откупа за товарния кораб и куриера от страна на похитителите. Майлс искрено се надяваше ИмпСи да съсредоточи цялото си нелюбезно внимание върху полупрестъпния Велик дом на Архипелага Джаксън. Макар че агентите на дома Харгрейвс се оказаха изключително — макар и неволно — полезни в организирането на операцията на „Дендарии“.

Докладът на счетоводителката трябваше да се хареса на Илян. Този път „Дендарии“ не само бяха успели да ограничат разходите си в рамките на бюджета си, но и — за разнообразие — бяха получили съвсем зашеметяваща печалба. Илян, психически готов за това как имперските марки ще изтекат като вода в пясък, и това е в реда на нещата, на практика щеше да получи куриера си безплатно. „Е, нима не сме юнаци?“

В такъв случай кога толкова умелият лейтенант от ИмпСи лорд Майлс Воркосиган най-после щеше да получи дългоочакваното си повишение и да стане капитан? Странно, колко по-истински му се струваше бараярският му чин в сравнение с този в „Дендарии“. Наистина, той първо се беше обявил за адмирал и едва по-късно го бе заслужил, вместо обратното, както беше нормално, но вече никой не можеше да твърди, че не е такъв, за какъвто се представя. От галактическа гледна точка адмирал Нейсмит бе съвсем реален и винаги е бил. Сега той наистина стана всичко това, което претендираше, че е. А бараярската му самоличност просто представляваше още едно негово измерение. Или приложение?