Лоис Бюджолд - Памет

Куин стисна устни.

— Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз в края на краищата съм твоя заместничка в тази операция!

— Трябваше да ти кажа. Сега, като се вгледам назад, ясно го виждам. — „Чак ме заслепява“.

Куин хвърли поглед към далечния край на катера, където санитарят от „Перегрин“ вкарваше празно гравитолегло през люка.

— Имам още малко работа по разчистването, трябва да свърша някои неща. А ти ще останеш в проклетия лазарет дотогава, докато не се върна. Разбрахме ли се?

— Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

— Разбрахме ли се? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

Спомняйки си за Ворберг, Майлс се предаде.

— Добре — промърмори той.

— Много съм ти признателна — изсъска Куин.

Майлс не пожела да легне в носилката, заявявайки, че може да се придвижва и сам. Под бдителния поглед на санитаря той се отправи към лазарета, чувствайки се страшно потиснат. „Губя контрол над това…“

Веднага след като Майлс се добра до лазарета, обезпокоеният санитар незабавно го подложи на мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички течности, които можеха да се намерят в тялото му, после отново провери всички жизнени признаци, които можеше. След това оставаше само да чака пристигането на лекарката. Майлс благоразумно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа. Понеже ординарецът само се въртеше около него като загрижена квачка, Майлс раздразнено го отпрати.

По този начин той остана сам в тихата спокойна стаичка, където просто нямаше какво друго да прави, освен да мисли. Което май се оказа тактическа грешка. Разбира се, Куин без проблем ще се справи с разчистването, иначе защо я бе направил своя заместничка? Последния път, когато на Архипелага Джаксън насилствено го откъснаха от командването, взривявайки с иглена граната гърдите му, Ели беше взела властта в свои ръце и напълно достойно се беше справила с възникналите проблеми.

Той обу сивия си панталон и внимателно огледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези, украсяваща кожата на гърдите му. Джаксънианската криоложка бе свършила великолепна работа. Новото му сърце, бели дробове и други вътрешни органи вече бяха почти достигнали необходимия размер и функционираха прекрасно. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му като инвалид, почти изцяло бяха заменени със синтетични. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб, докато го ремонтираше; само намек остана от гърбицата, която в комплект с джуджешкия му ръст караше съплеменниците му бараярци да го наричат зад гърба му „Мутант!“, ако бяха уверени че не ги чува. В резултат на тази операция даже увеличи с няколко сантиметра ръста си — малка, но ценна награда, имаща особено важно значение за него. И никакви признаци на умора. В очите на другите сега той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

„Има само един малък проблем…“

От всички възможни заплахи, помрачавали някога многострадалната му кариера, тази беше най-ефимерната, най-малко очакваната… и най-фаталната. Дълги години той работеше със страстна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения заради физическите му недъзи и беше спечелил славата си на най-изобретателния агент в галактическия департамент на бараярската Имперска служба за сигурност. Там, където не можеше да достигне редовната бараярска армия — поради политически прегради или защото целта се намираше на другия край на веригата от скокови точки, пронизваща цялата галактика, — там група независими, както считаха всички, наемници можеше да проникне незабелязано. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозваният командир на „Свободните наемници от Дендарии“.

„Нашата специалност са рискованите спасителни операции.“

Като сегашната. Бандата космически пирати-идиоти беше изгубила късмета си в деня, в който беше отвлякла невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че най-важната им плячка не са търговците, а бараярският имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипоматическа информация. Ако изобщо имаха капка здрав разум и поне частица инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и целия му товар, без да вредят на първия и без да пипат последния, в най-близкия скоков пункт — и то с хиляди извинения.