Лоис Бюджолд - Памет

— На едно-две-три или просто на „три“? — попита Иван.

— Просто на „три“ — отвърна Галени.

— Добре.

Разлюлявайки го, те го прехвърлиха през ръба и пред очите на Майлс за пръв път се изправи онова, което го чакаше на дъното. Тялото му се опита конвулсивно да се сгърчи, но оттеклите му, бездействащи през цялото това време мускули му изневериха, а яростния му вопъл заседна в пресъхналото му гърло.

Около сто литра вода. Заедно с около петдесетина килограма ледени кубчета, плаващи в нея.

Майлс потъна в този съкрушителен студ. Дългите ръце на Иван го потопиха до дъното.

Той изскочи на повърхността с вопъл:

— Водата е ле… — но братовчед му пак го натисна надолу.

При следващото поемане на дъх:

— Иване, проклет…

На третото изплуване гласът му стигаше само за нечленоразделен вой.

— Аха! — доволно възкликна Иван. — Значи съм бил прав, че това ще те разяри! — После се обърна към Галени, който се беше отдалечил извън предела на досегаемост на бясно хвърчащите във всички посоки пръски. — Откакто служи като метеоофицер в лагера „Вечен лед“, повече от всичко на света мрази студа. Хайде, излизай вече.

Майлс се отскубна от ръцете на Иван, изплю ледената вода, покатери се нагоре през ръба и падна до ваната. Ледени кубчета бяха полепнали тук-там по подгизналата му куртка, пълзяха по шията му. Ръката му се сви в юмрук и полетя нагоре, към ухиленото лице на братовчед му.

…и влезе в съприкосновение с брадичката на Иван, издавайки прекрасен сочен звук; болката беше даже прекрасна. За пръв път в живота си той успяваше да удари Иван.

— Хей! — извика Иван и отскочи назад. — Внимавай! — Второто кроше на Майлс не достигна целта, понеже сега Иван съобразително го поддържаше на разстояние една протегната ръка, а толкова далеч Майлс не можеше да достигне. — А аз мислех, че от такива неща ти се чупят костите.

— Вече не се чупят — задъхвайки се, отвърна Майлс. Той прекрати опитите си да удари Иван и просто стоеше, треперейки.

Братовчед му разтърка брадичката си и озадачено повдигна вежди.

— По-добре ли си? — попита той след минута.

Майлс му отговори с порой от ругатни и, събирайки от куртката последните залепнали по нея кубчета лед, ги запрати във физиономията на Иван заедно с още няколко проклятия.

— Радвам се да го чуя — добродушно се отзова Иван. — Сега смятам да ти кажа какво ще направиш — и ти ще го направиш. Първо, ще отидеш в стаята си и ще съблечеш тая мокра униформа. После ще избръснеш тази отвратителна четина и ще вземеш горещ душ. След това ще се облечеш. А после ще те заведем в града да вечеряме.

— Не искам да ходя в града — мрачно измърмори Майлс.

— Да съм предлагал да го обсъждаме? Дъв, да си ме чул да предлагам бетанско гласуване?

Галени, който наблюдаваше сцената като хипнотизиран, поклати отрицателно глава.

— Така — продължи Иван. — Не искам да те слушам и нямаш избор. Долу във фризера съм приготвил още петдесет кила лед и знаеш, че няма да се колебая дали да го използвам или не.

Майлс лесно разчете по лицето на Иван пределната, пълна с ентусиазъм искреност на тази заплаха. Ругатните се превърнаха в съскане, пълно с недоволство, но не и с несъгласие.

— Това ти доставя удоволствие — изсумтя той накрая.

— Адски си прав — потвърди Иван. — А сега върви да се облечеш.

Докато Майлс се приготвяше, Иван му наложи още няколко изисквания. Най-накрая двамата с Галени го завлякоха в най-близкия ресторант. Там Иван полугласно сипеше заплахи дотогава, докато Майлс сложи в уста няколко хапки храна, сдъвка ги и ги глътна. Едва започвайки да яде, Майлс откри, че е много гладен, и братовчед му, доволен от поведението му, прекрати заплахите.

— А сега — каза Иван, поглъщайки последния залък от десерта си, — обясни какво, по дяволите, става с теб?

Майлс погледна двамата капитани и по-специално Галени, неговите сребърните очи.

— Първо вие. Илян ли ви прати?

— Той ме помоли да проверя как си — отвърна Дъв, — тъй като, не знам откъде, бил останал с впечатлението, че сме приятели. След като пазачът на вратата ми каза, че си се прибрал и повече не си излизал, и след като не отговори на многократните ми позвънявания по комуникационния пулт, реших, че е най-добре лично да проверя. Само че се чувствах… повече от неудобно да нахлувам без покана в замъка Воркосиган, така че повиках Иван. Стигнах до извода, че като член на семейството, той има право да влиза там. С пълномощията, които получих от Илян, пазачът отвори заключената от теб врата и ни пусна вътре, така че не се наложи да разбиваме някой прозорец. — Галени се поколеба. — Освен това изобщо не бях във възторг от необходимостта съвсем сам да смъквам тялото ти от примката, закачена на някоя греда.