Лоис Бюджолд - Памет

— Не. Искам да се прибера вкъщи. Ще се заема с това… по-късно. Болестта е хронична, не е спешно. Вероятно ще мине цял месец преди това да се случи отново, ако изобщо се случи.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Ти, — Майлс не откъсваше очи от Илян, — току-що загуби власт над постъпките ми. Ако мога да ти напомня за това, Саймън.

Илян помирително вдигна ръка, съгласявайки се неохотно. Върна се зад бюрото си и натисна бутона, отключващ вратата. После прокара длан по лицето си, сякаш за да изтрие от изражението си всякакви чувства. В очите му имаше сълзи. На Майлс му се стори, че почти усеща как скулите на Илян охладняват от изпаряващата се влага. Когато шефът на ИмпСи се обърна, лицето му бе абсолютно невъзмутимо и безизразно, точно каквото беше свикнал да го вижда Майлс.

„Господи, колко ме боли сърцето!“ И главата. И корема. И всички останали части на тялото. Майлс с труд се изправи на краката си и тръгна към вратата като решително отблъсна колебливо протегнатата за помощ ръка на Илян.

Вратата със съскане се отвори, разкривайки трима души, боязливо обикалящи около нея — секретарят на Илян, генерал Хароче и капитан Галени. При вида на Майлс Галени вдигна вежди. Майлс можеше да каже точно в кой момент Дъв забеляза на яката му голите, без значки петлици — от смайване Галени разтвори широко очи.

„Бр-р, Дъв, какво си помисли?“ Че се е сбил с Илян ли? В добавка към състезанието кой кого ще надкрещи? Че разяреният шеф на ИмпСи със сила е съдрал сребърните очи от куртката му? „Косвените доказателства могат да бъдат толкова убедителни.“

Хароче отвори уста в притеснено изумление.

— Какво, по дяволите… — Той въпросително разпери ръце, поглеждайки към Илян.

— Моля да ни извините. — Без да посреща погледа на никого, Илян мина покрай тях. Събраните в приемната му офицери от ИмпСи като по команда се обърнаха и се втренчиха в Майлс и Илян, гледайки ги дотогава, докато не свиха наляво и не се скриха в завоя на коридора.

Съзнавайки, че шофьорът от ИмпСи не сваля поглед от него, Майлс внимателно влезе през парадния вход в замъка Воркосиган. Той поддържаше маската си, докато вратата благополучно се затвори след него. Моментално рухна на първото кресло, до което успя да се добере, без дори да вдигне калъфа му. Изтече още цял час преди да спре да трепери.

На крака го вдигна не сгъстяващият се мрак, а напрежението в пикочния му мехур. „Телата са наши господари, а ние сме техни пленници. Свобода за пленниците.“ Едва се беше надигнал и раздвижил, когато единственото му желание стана отново да замре неподвижно. „Би трябвало да се напия. Такава е традицията за подобни случаи, нали?“ Майлс извади от избата бутилка бренди — виното му се струваше недостатъчно силна отрова. Този взрив на активност пресекна, завършвайки с неподвижно пребиваване в най-малката стая, която успя да открие — тясно помещение на четвъртия етаж, което, ако не беше прозореца, можеше да мине за килер. Бивша стая на някой от прислугата, но затова пък в нея имаше голям мек фотьойл с широки подлакътници. След всичките усилия по издирването на бутилката не му бяха останали сили да я отвори. Така и остана свит, малък в голямото кресло.

По време на следващия му поход в тоалетната, някъде след полунощ, Майлс взе кинжала на дядо си и го донесе в стаичката, оставяйки го до неотворената бутилка бренди на масичката до лявата си ръка. Ножът го изкушаваше не повече от алкохола, но в продължение на няколко минути Майлс с интерес си поигра с него. Светлината се плъзна по острието; Майлс притисна кинжала до китките си, после до гърлото си — където вече имаше тънки белези от предкриогенната подготовка. „Определено гърлото, ако изобщо…“ Всичко или нищо. Нямаше място за игри.

Ала Майлс вече бе умирал веднъж и това не му бе помогнало. Смъртта не криеше нито загадки, нито надежди. И в засада чакаше кошмарната вероятност онези, които предишния път бяха жертвали толкова много, за да го съживят, да им хрумне да опитат отново. И да развалят всичко. Или още по-страшно, да успеят донякъде. Майлс вече бе виждал такива частично успешни криосъживявания, разум на животно — даже на растение — скимтящо в някога човешко тяло. Не. Не искаше да умре. Поне не тук, където можеха да открият тялото му. Просто в момента не можеше да понесе факта, че е жив.

А благословеният сън, компромиса между тези две състояния, отказваше да дойде при него. Но ако останеше тук достатъчно време, навярно все някога щеше да заспи.