Лоис Бюджолд - Памет

Майлс се обърна на пети, ръцете му възбудено трепнаха, сякаш се опитваха със защитен жест да прикрият яката му, и замряха на половината път.

— Само не Очите! Това… това не е вярно, мога да обясня, мога… — Очертанията и повърхностите на предметите в стаята, бюрото с комуникационния пулт, столовете, лицето на Илян, внезапно му се сториха много по-резки и отчетливи, сякаш насищани с все по-голяма реалистичност. Ореол от зелени пламъци избухна като пъстроцветни фойерверки. „НЕ!“…

Майлс дойде в съзнание, легнал по гръб на килима. В полезрението му се мяркаше пребледнялото лице на наведения над него Илян, напрегнато и разтревожено. В устата му имаше нещо — той завъртя глава и изплю писалка, светлинната писалка от бюрото на Илян. Яката на куртката му бе разкопчана — Майлс посегна с ръце и опипа, — но сребърните очи все още бяха на местата си. В продължение на една минута Майлс просто лежеше.

— Е — накрая промълви той, — предполагам, че съм направил страхотно представление. Колко време бях в безсъзнание?

— Около — Илян си погледна часовника — четири минути.

— Колкото обикновено.

— Лежи неподвижно. Ще повикам лекар.

— Не ми трябва проклетия лекар. Мога да вървя. — Майлс се опита да се изправи. Единият му крак се подви и той отново се просна на пода, забивайки лице в килима. Той усещаше на лицето си нещо лепкаво — при последното рязко падане явно си беше цепнал устните, които в момента се подуваха, и разбил носа, който кървеше. Илян му подаде кърпичка и Майлс я притисна към лицето си. След около минута той позволи на Илян да го положи обратно на стола.

Илян приседна на края на бюрото, разглеждайки Майлс. Измери го от глава до пети, както винаги.

— Знаел си — каза той. — И си излъгал. Мен. Писмено. С този проклет фалшифициран доклад ти прецака… всичко. По-скоро не бих повярвал на паметния си чип, отколкото на теб. Защо, Майлс? Ти какво, толкова ли много се паникьоса? — Равният му глас се наливаше с мъка като кръвоизлив — с кръв.

„Да, толкова много се паникьосах. Не исках да изгубя Нейсмит. Не исках да изгубя… всичко.“

— Сега това няма значение. — Той попипа яката на униформата си. Едната значка се закачи за зелената тъкан, разкъсана от треперещите му пръсти. Той рязко дръпна значките и ги хвърли към Илян. — Ето. Печелиш.

Дланта на Илян се сви около Очите на Хор.

— Бог да ме пази от още една такава победа — тихо отвърна той.

— Добре, отлично, дай ми скенера за подпис. Направи сканиране на ретината. По дяволите, хайде да свършваме с това. Повдига ми се от ИмпСи и от това, че им ям лайната. Стига толкова. Добре. — Треперенето не спираше, а като горещи вълни се надигаше някъде от дълбините на стомаха му. Мисълта, че всеки момент ще се разплаче пред Илян, го ужасяваше.

Илян отново седна на стола си, слагайки на коляното си юмрука със значките на ИмпСи.

— Поседи две минутки, за да се успокоиш. Поседи, колкото време ти трябва. После иди в банята и се измий. Няма да отключа вратата, докато не се приведеш в достатъчно добър вид, за да можеш да си тръгнеш.

„Странно милосърдие, Илян. Ти ме убиваш толкова вежливо.“ Но Майлс кимна и с препъване се запъти към малката тоалетна. Илян го последва до вратата, после явно реши, че този път Майлс ще се закрепи на краката си, и го остави сам. Опустошената и зацапана с кръв физиономия в огледалото наистина не беше подходяща за показване на когото и да било. Вглеждайки се в миналото, той си помисли, че не е виждал в огледалото подобно лице от деня, в който бе загинала сержант Беатрис, само че сега то беше със сто години по-възрастно. „Илян няма да опозори едно велико име. Нито пък аз.“ Той внимателно се изми, макар че не успя да изчисти кървавите петна от разкъсаната яка и надничащата изпод нея кремава риза.

Майлс се върна в кабинета и покорно седна, без да възпрепятства Илян да сложи дланта му на скенера за сваляне на отпечатък, да направи сканиране на ретината и да запише произнесените от него официални думи, с които си подаде оставката.

— Много добре. Сега ме пуснете да изляза — тихо проговори той накрая.

— Майлс, още те тресе.

— И ще ме тресе още известно време. Ще ми мине. Пусни ме, моля те.

— Ще повикам кола. И ще те изпратя до нея. Не трябва да оставаш сам.

„О, да, трябва.“

— Много добре.

— Не искаш ли да отидеш направо в болницата? Трябва да го направиш. Като пенсиониран ветеран, имаш право на лечение в Имперската военна болница, а не просто като син на баща ти. Мислех… мислех, че това ще е важно за теб.