Лоис Бюджолд - Памет

От щаб-квартирата на ИмпСи до замъка Воркосиган имаше не повече от четири километра — и двете сгради се намираха в Стария град.

„Ще се прибера пеша.“

Когато зави зад последния ъгъл и излезе на улицата, на която се намираше замъкът Воркосиган, небето съвсем се смрачи и започна да ръми. Майлс се поздрави с успеха. Четири километра за… е, навярно не беше най-добрият резултат в живота му, но поне не се задъхваше, както преди половин година.

Разходката бе минала… нормално. Денем улиците в центъра на столицата бяха натъпкани с коли и задръстени с пешеходци, които бързо крачеха по някакви си свои работи, почти не обръщайки внимание на дребния мъж във военна униформа. Никой не се заглеждаше в него, никой не правеше груби жестове, нямаше даже нито един направен крадешком жест за отпъждане на мутация. Дали се дължеше на факта, че се бе избавил от неравната, куцаща походка, от крачните шини и от голямото изкривяване на гръбначния стълб? Или се бяха променили самите бараярци?

Някога на тази улица се бяха издигали три старомодни постройки. Поради съображения за сигурност, Империята бе купила едната по време на регентството на баща му и сега в нея се помещаваха някакви чиновнически офиси. Другата в отсрещния край, далеч по-занемарена и с изгнил водопровод, беше съборена и на нейно място имаше малък парк. В дните на своя възход, преди сто и петдесет години, големите къщи сигурно се бяха извисявали величествено над минаващите край тях карети и конници, препускащи покрай тях. А сега бяха засенчени от далеч по-високи модерни сгради от другата страна на улицата.

Замъкът Воркосиган се намираше в средата, отделен от улицата с тясна морава и градина около полукръглата отбивка. Имението бе оградено с каменна стена, увенчана с черни шипове от ковано желязо. Двете четириетажни крила от грамадни сиви каменни блокове, допълнени с някои доста странни архитектурни пристройки, определено имаха древен вид. Трябваха им само зъбери и крепостен ров. „И малко прилепи и гарвани за декор.“ Произхождащите от Земята прилепи рядко се срещаха на Бараяр, тъй като нямаше достатъчно земни насекоми, с които да се хранят, а местните създания, погрешно наричани „бръмбари“, обикновено бяха отровни. Истинската защита на целия комплекс се осигуряваше от силово поле, минаващо точно зад стената, което елиминираше всякаква романтична възможност за наличие на прилепи. Часовите стояха в бетонното помещение на портала. В зенита на регентството тук денонощно се бяха редували три взвода от ИмпСи, разставяйки постове както около самото здание, така и в целия квартал наоколо, наблюдавайки важните персони от правителството, бързащи към замъка Воркосиган, или от него.

Сега вратата се охраняваше само от един самотен пазач, млад ефрейтор от ИмпСи, който чу стъпките на Майлс и подаде глава от отворената врата, после излезе и му отдаде чест. Новак — Майлс не го познаваше.

— Добър ден, лейтенант Воркосиган — каза младежът. — Очаквах ви. Преди два часа докараха багажа ви. Вече го сканирах, така че може да си го приберете.

— Благодаря, ефрейтор. — Майлс със сериозна физиономия отвърна на поздрава. — Напоследък да се е случило нещо интересно?

— Общо взето, не, господин лейтенант. Поне откакто заминаха графът и графинята. Наложи се да се поразмърдаме само една нощ, когато една улична котка успя по някакъв начин да се промуши покрай скенерните лъчи и да попадне в силовия капан. Никога не съм мислил, че една котка може да вдигне такава врява. Явно си е мислила, че ще я убият и изядат.

Майлс забеляза празната опаковка от сандвич, изритан на пода до отсрещната стена и паничка с мляко. Мониторите във втората стаичка хвърляха студена светлина през тесния отвор на вратата.

— Е, и… ъъъ… какво? Имам предвид, убиха ли я?

— А, не, господин лейтенант. За щастие.

— Добре. — Той взе раницата си след като едва не се сблъска с ефрейтора, който със закъснение се опита да му я подаде. От сенките под стола на пазача го гледаха две обзети от котешка параноя жълто-зелени очи. Младежът имаше интересна колекция от дълги черни котешки косми отпред по униформата и дълбоки, полузараснали драскотини по ръцете. Забавленията с домашни любимци по време на дежурство бяха грубо нарушение на устава. Но девет часа всеки божи ден в този тесен бункер… момчето трябваше да се е побъркало от скука.

— Ключалките са пренастроени за вашите длани, господин лейтенант — услужливо прибави ефрейторът. — Проверих всичко. Два пъти. Да ви помогна ли с раницата? Знаете ли колко време ще останете? И ще има ли тук… някакви мероприятия?