Лоис Бюджолд - Памет

— Днес не може. Няма го.

— Няма ли го? Надявах се… трябва устно да прибавя някои неща.

— Ще му предам веднага щом се върне.

— Скоро ли ще се върне? Мога да го почакам.

— Няма да е днес. Извън града е.

„Мамка му!“

— Какво пък… — Майлс неохотно протегна инфодиска към този, за когото беше предназначен и четири пъти притисна дланта си към скенера на комуникационния пулт, за да документира предаването на доклада. — А… той оставил ли е някаква заповед за мен? Трябва да е знаел, че всеки момент ще пристигна.

— Да, лейтенант. Свободен сте, докато той не ви повика.

— Мислех, че е нещо спешно, след като ми заповядаха да дойда с първия кораб. Вече няколко седмици стоя без работа, затворен между четирите стени на кораба.

— Какво да ви кажа? — сви рамене секретарят. — Понякога ИмпСи случайно си спомня, че е военна организация. Спешно бързай и после чакай.

Очевидно от този човек нямаше да научи нищо друго, освен заповяданото му. Но щом разполагаше с толкова време… неговият малък хитър план, за който в последните дни се стараеше дори да не мисли — да се измъкне на Ескобар за тайно лечение — отново изплуваше на повърхността.

— Значи съм свободен, така ли? Имам ли време — и разрешение — да посетя родителите си на Сергияр?

— Боя се, че нямате. Трябва да сте готов да се явите тук в рамките на един час след повикването. Така че е по-добре да не напускате града. — Забелязал стъписаното изражение на Майлс, той прибави: — Много съжалявам, лейтенант Воркосиган.

„Но не толкова, колкото съжалявам аз.“ Той с усилие изгони въртящият се в главата му негов собствен афоризъм — „Никой боен план не издържа след първия сблъсък с противника“.

— Ами… предайте на Илян, че бих искал колкото е възможно по-скоро да се видя с него.

— Разбира се. — Секретарят си записа.

— Как са родителите ви, лейтенант Воркосиган? — добродушно попита генерал Хароче. Генералът изглеждаше на около петдесетина години, но косите му вече се побеляваха, а зелената му униформа беше малко измачкана. Майлс харесваше дълбокия му, богат глас, в който понякога се промъкваше хумор и се чувстваше едва доловим провинциален акцент от западните области, който дори годините, прекарани в столицата, не бяха изгладили. Работата на Хароче му бе донесла страхотна репутация във вътрешните кръгове в Службата, макар че извън пределите й той беше практически неизвестен. Качество, което доста импонираше на Майлс. Беше постъпил в ИмпСи около година преди Майлс, но след едно десетилетие във вътрешния отдел всеки щеше да побелее. А язвата му е осигурена със сигурност.

— Вие сигурно имате по-нова информация за тях, отколкото аз, господин генерал. Моята поща долиташе вкъщи след мен, а преди това се трупаше в ГО на Комар.

Хароче разпери ръце и сви рамене.

— Не, всъщност не. Илян извади Сергияр от моя ресор и създаде специален сергиярски отдел, по подобие на комарския отдел.

— Там със сигурност няма достатъчно работа за самостоятелен отдел — отбеляза Майлс. — Колонията е на по-малко от трийсет години. Населението още не е достигнало дори милион, нали?

— Почти — отвърна секретарят.

Хароче мрачно се усмихна със сянка на огорчение:

— Аз смятах, че е преждевременно, но това, което прославеният вицекрал граф Воркосиган пожелава… обикновено се случва. — Той притвори очи, сякаш хвърляше към Майлс многозначителен поглед.

„Не ми излизай с тия глупости за протекция, Хароче. Знаеш каква е истинската ми работа. И че я върша адски добре.“

— Звучи ми като поредната синекурна кабинетна длъжност в ИмпСи. Заселниците са прекалено заети, за да вдигат бунтове. Навярно трябва да се кандидатирам за мястото.

— Боя се, че вече е заето. От полковник Олшански.

— О? Чувал съм, че е много уравновесен човек. Сергияр определено има стратегическо място в трансферния възел, но мислех, че с това се занимава галактическият отдел. Илян се застрахова за бъдещето, предполагам. — Майлс въздъхна. — Е, сега спокойно мога да се прибера вкъщи. Когато в службата решат, че им трябвам, може да ме откриете в замъка Воркосиган.

Секретарят зловещо се усмихна.

— О, ако ни потрябвате, ще ви открием, където и да сте.

Една от вътрешните шеги на ИмпСи. Майлс послушно се разсмя и избяга.

Към последния асансьор той се насочи едновременно с капитан в зелена униформа — тъмнокос субект на средна възраст с внимателни, полускрити от тежките вежди орехово-кафяви очи и римски профил с месест, рязко очертан нос: позната физиономия, която изобщо не очакваше да види.