Лоис Бюджолд - Памет

— Твоят генерал Алегре е много щедър — отбеляза Куин, докато изваждаше багажа си след кратко проучване на разкошната баня. — В края на краищата може би ще ми хареса да работя с него.

— Мисля, че ще ти хареса, но тази вечер аз плащам сметките, а не ИмпСи. Трябваше ми някое тихо местенце, където да можем да поговорим на спокойствие преди утрешната ти официална среща с Алегре и шефа на галактическия отдел.

— Тогава… не разбирам добре ситуацията. Първо получавам от теб едно-единствено нещастно съобщение, където изглеждаш като проклето зомби, и разказваш, че Илян те хванал за оная история с нещастния Ворберг. Сякаш не те предупредих! После — само тишина, цели седмици, и никакви отговори на съобщенията ми, мерзавец такъв. Накрая — ново съобщение, където отново радостно чуруликаш, че вече всичко е наред — а аз не откривам никаква връзка. И изведнъж получавам нареждане незабавно да се явя в ИмпСи на Комар, без обяснения, без никакъв намек каква е новата задача, освен твоя послепис: „донеси ми всичките неща, а товарните разходи ги пиши за сметка на ИмпСи“. Е, пак ли работиш за ИмпСи, или не?

— Не. Тук съм като консултант, за да те подготвя и да те запозная с новите ти шефове. И тях — с тебе. Сега аз… ъ-ъ… имам нова работа.

— Наистина не разбирам нищо. Искам да кажа, съобщенията ти винаги са били загадъчни…

— Трудно е да пращаш съставено по всички правила любовно писмо, когато знаеш, че всичко казано от теб ще бъде проследено от цензорите в ИмпСи.

— Но този път беше абсолютно неразбираемо. Какво става с теб? — В гласът й се усещаше същият подтиснат остър страх, какъвто изпитваше и Майлс. „Нима те губя?“ Не, не страх. Разбиране.

— Няколко пъти се опитвах да съчиня съобщение, но… всичко беше прекалено сложно и не исках да пращам по теснолъчевия канал най-важното от онова, което исках да ти кажа. Редактираният вариант звучеше като несвързани идиотщини. И изобщо, трябваше да те видя лично, поради… поради много причини. Това е дълга история и по-голямата част е засекретена, факт, който възнамерявам напълно да пренебрегна. Мога, нали знаеш. Искаш ли да слезем в ресторанта да вечеряме, или ще си поръчаме в стаята?

— В стаята, Майлс — раздразнено каза Куин. — И започвай обясненията.

Той успя временно да я разсее с огромното меню на хотела, спечелвайки малко време за да събере мислите си. Но това не му помогна повече от предишните седмици, през които той отново и отново обмисляше това. След като пратиха поръчката, двамата седнаха един срещу друг на по-малкия диван.

— За да ти обясня новата си работа, първо трябва да ти разкажа как я получих и защо Илян вече не е шеф на ИмпСи… — Майлс й разказа цялата история, всички събития през последните месеци — започвайки със срива на Илян, а после се върна назад във времето и разказа за Лайза и Дъв Галени. Той постепенно се вживя в разказа, скочи на крака, а когато описваше как е хванал Хароче, вече размахваше ръце и обикаляше из стаята. Разказа как са лекували припадъците му. Как Грегор му е предложил работа. Всички глупости, всички събития, всички факти. Той не знаеше само как да обясни на Ели своето пътешествие вътре в себе си — в края на краищата, тя не бе бараярка.

Ели не можа да му отговори веднага — в този момент донесоха храната. Лицето й стана напрегнато и замислено.

„Да, скъпа. Тази вечер и двамата първо трябва да помислим преди да кажем нещо.“

Тя не продължи разговора, докато сервитьора не приключи със сервирането на блюдата и излезе от стаята.

Заговори едва след третата хапка. Интересно, дали супата й се струва също толкова безвкусна, колкото и на него? Тя започна отдалеч, с предпазливо неутрален тон:

— Имперски Ревизор… звучи като някакъв счетоводител. Това не е в твоя стил, Майлс.

— Вече е. Положих клетва. Това е един от онези бараярски термини, които не означават каквото си мислиш. Не знам… Имперски Агент? Специален Прокурор? Специален пратеник? Генерален Инспектор? То е всичко това заедно, и нито едно от тях. То е онова, което е нужно на Грегор — каквото и да е то. Пределно свободен в действията си. Дори не мога да се опитам да ти обясня колко ми подхожда това.

— Никога не си ми споменавал, че си искал този пост.

— Защото никога не съм си представял, че е възможно. Виж, това не е работа за хора, които се стремят към нея. Искащи — да, но не и стремящи се. Тя изисква… безпристрастие, а не страст, дори по отношение на самия себе си.

Куин се намръщи и мисли върху това цяла минута. Накрая, явно събирайки цялата си смелост, попита директно: