Лоис Бюджолд - Памет

Генералът дълго мълча, после започна:

— Аз… отдавна знаех за комарските прокариоти. От самото начало. Каза ми Диамант от комарския отдел — тогава заедно работехме по ареста на остатъците от групата терористи на Сер Гален, и по време на тази криза си обменяхме хора и информация. Бях с него в деня, в който той остави капсулите в склада. Дълги години не се бях сещал за тях. После получих повишение до началник отдел, случаят „Равнец“, нали си спомняте… сър? — Това вече бе казано към Илян. — Вие тогава ми казахте, че съм се справил блестящо.

— Не, Лукас — гласът на Илян беше измамно любезен. — Не мога да кажа, че помня.

След тази реплика мълчанието заплашваше да продължи цяла вечност.

— Продължете — каза Грегор.

— Аз… започнах все повече да чувам за Воркосиган, и в щаба на ИмпСи, и извън него. Носеха се слухове за него, направо невероятни истории, че е един вид изгряваща звезда в галактическия отдел и че го готвели за наследник на Илян. Беше напълно очевидно, че е любимец на Илян. После, миналата година, внезапно го убиха, макар че се оказа… не съвсем мъртъв.

Ъгълчето на устатата на Грегор потрепна — единствената реакция, която си позволи. Поглеждайки към императора, Хароче припряно продължи:

— По някаква причина, през този период Илян реорганизира командната си верига, точно обозначавайки линията за наследяване на поста му. Аз станах първи заместник на шефа на ИмпСи. Той ми каза, че мислел да си избере наследник в случай, че някой наистина успее да го елиминира, и че този наследник ще съм аз. После се оказа, че Воркосиган отново е жив. След това не бях чувал нищо за него — нито там, нито тук, — чак до тазгодишното лято. Тогава Илян ме попита дали смятам, че ще мога да работя с Воркосиган като мой заместник във вътрешния отдел. Предупреди ме, че бил свръхактивен и адски склонен да пренебрегва дисциплината, но че може да постига резултати. Каза, че или съм щял да го харесам, или да го намразя, макар че някои хора съвместявали и двете чувства. И каза, че Воркосиган имал нужда от моя опит. Отговорих му, че… ще опитам. Подтекстът на всичко това беше напълно ясен. Нямаше да имам нищо против да обуча човек, който после ще ме замести. Но виж — да обуча бъдещия си шеф… това ми беше трудно да го преглътна. Трийсетгодишен опит, който просто бе пренебрегнат… Но тогава го преглътнах.

Вниманието на Грегор беше съсредоточено изцяло върху Хароче, а вниманието на Хароче, ще не ще — върху Грегор. Като че ли около императора се създаваше негово собствено сферично силово поле, като онези, които използваха сетагандските аут-лейди. И вътре в него бяха само те двамата. В думите на Хароче звучеше все по-голяма настойчивост; той се наведе напред, коленете му едва не докосваха коленете на Грегор.

— После Воркосиган… сам си простреля краката — продължи Хароче. — Образно казано. По всички правила и както трябваше. Не ми се наложи да правя нищо, той свърши всичко сам, и то по-добре, отколкото дори можех да си представя. Той отпадаше, а аз оставах. Отново получих този шанс, но… Илян беше в достатъчно добра форма, за да поработи още пет години, а може би дори десет. А през това време ще израснат още млади „изгряващи звезди“. Исках да получа своя шанс сега, докато бях на върха на способностите си. Илян започна да остарява, това се виждаше, усещаше се. Започна да се уморява. Постоянно приказваше за пенсиониране, но не предприемаше нищо. Исках да служа на Империята, да служа на вас, сир! Знаех, че мога, ако получа своя шанс. Ако го получа навреме. И тогава… си спомних за онзи проклет комарски прах.

— Кога точно си спомнихте за него?

— Онзи следобед, когато Воркосиган, препъвайки се, напусна кабинета на Илян с откъснати сребърни очи. Слязох в хранилището за веществени доказателства по някакъв друг повод, минах край оная лавица като стотици други пъти, но този път… отворих кутията и скрих две от капсулите в джоба си. Нямаше проблем да изляза с тях — алармената система щеше да се задейства само от кутията, не от съдържанието й. И, разбира се, не ме претърсиха. Знаех, че ще се наложи да направя нещо със следящите устройства, по-късно, но дори някой да прегледаше записите, просто щеше да види само мен, а аз имах право да взимам каквото поискам.

— Знаем къде. Но кога вкарахте прокариотите в Илян?

— Това стана… след няколко дни. Три-четири дни. — Хароче махна с ръка и Майлс си представи кафявия прашец, който като струя дим изтича от пръстите му. — Той често се отбиваше в кабинета ми, за да уточнява някои факти или да се консултира с мен.