Лоис Бюджолд - Памет

— Да, поради две причини. Ти през цялото време беше мой официален свидетел и несъмнено по-късно ще се наложи да даваш показания под клетва. Освен това нито аз, нито Илян сме способни физически да се справим с Хароче, ако реши да се прави на берсеркер.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— Всъщност… не. Но Грегор смята, че присъствието на обикновен пазач — някой от бившите хора на Хароче — може да възпрепятства неговата… хм… откровеност. Ще трябва да го изтърпиш, Иване. Няма нужда да говориш, само ще слушаш.

— И това е вярно.

Стражът набра кода, отвори вратата на килията и почтително се отдръпна. Майлс влезе пръв. Новите килии на ИмпСи не бяха особено просторни, но Майлс беше виждал и по-лоши; тук поне имаше индивидуални, макар и с камери, бани. Все още обаче миришеше на военен затвор — най-лошият мирис и на този, и на онзи свят. До стените на тясната килия имаше две койки. На едната седеше Хароче, все още облечен в униформените си панталони и риза, които бе носил само преди половин час. Още не беше стигнал до оранжевите ризи и пижамените панталони от арестантското облекло. Ала беше без куртка и ботуши, без никакви отличия за ранга си, без сребърните Очи на Хор. Майлс усещаше отсъствието на тези очи като две кървящи рани на шията на Хароче.

Когато вдигна глава и видя Майлс, лицето му стана затворено и враждебно. Влезлият след него Иван зае пост до вратата — „аз съм тук, но не съм с тях“. Когато влезе Илян, лицето на Хароче стана сконфузено и още по-затворено; Майлс внезапно си спомни, че смирение — това е умъртвяване на духа, а коренът на тази дума е сроден с думата „смърт“.

Едва когато в килията влезе, наклонил глава, високият и мрачен император Грегор, Хароче загуби контрол над лицето си. Потрес и ужас се смениха на лицето му, заедно с прилив на открита мъка. Въздъхна дълбоко и се опита да изглежда хладнокръвен и решителен, но успя само да изглежда така, сякаш чертите на лицето му са застинали. Той скочи на крака — Иван се напрегна, — но от гърлото му се изтръгна само едно задавено „Сир!“. Неговото самообладание — или по-скоро съобразителност, — стигаше при тези обстоятелства само за това, да отдаде чест на своя главнокомандуващ. Съдейки по вида му, Грегор не възнамеряваше да отвръща на поздрава.

Императорът с жест нареди на двамата си лични оръженосци да изчакат навън. Майлс не смяташе, че от самия него ще има някаква особена полза, ако Хароче скочи и по някакъв начин нападне императора, но в най-лошия случай поне ще може да се хвърли между тях. До момента, в който Хароче го убиеше, подкреплението щеше да пристигне. Вратата на килията се затвори. На Майлс му се стори, че усеща с ушите си разлика в налягането, като във въздушен шлюз. Тишината и усещането, че са откъснати от света, тук бяха огромни.

Внимателно оценявайки наличните сили и възможните направления, Майлс зае позиция, симетрична на ивановата, но от другата страна на вратата — на самата граница на личното пространство на Хароче, в максимална близост до него. Двамата щяха да мълчат като двойка (наистина, доста несъответстваща си двойка) горгони до входа и генералът постепенно щеше да забрави за присъствието им. Грегор щеше да се погрижи за това. Самият император седна на койката срещу Хароче. Илян, скръстил ръце, се облегна на стената както умееше да прави само той — живо въплъщение на очите на Хор.

— Седнете, Лукас — каза Грегор толкова тихо, че Майлс трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Хароче разпери ръце, сякаш искаше да възрази, ала коленете му се подгънаха и той тежко се тръшна на койката.

— Сир — измърмори той отново и се прокашля.

О, да. Грегор беше напълно прав в предположенията си.

— Генерал Хароче — продължи императорът, — исках лично да приема последния ви доклад. Това е ваш дълг към мен. А имайки предвид трийсетте ви години служба при мен — почти целия ми живот, цялото ми царуване, — това е и мой дълг към вас.

— Какво… — Хароче мъчително преглътна. — Какво искате да ви разкажа?

— Разкажете ми за това, което сте направили. Разкажете защо. От началото до края. Изложете ми всички факти. Оставете всякакви оправдания. По-късно ще имате време за това.

Едва ли можеше това да се каже по-просто — и едва ли ефектът би могъл да е по-зашеметителен. Майлс бе виждал Грегор спокойно светски очарователен, спокойно смел, спокойно отчаян, спокойно решителен. Но никога не го беше виждал спокойно гневен. Това впечатляваше. Подтискаше, като дълбочината на океана. В това можеше да потънеш, сражавайки се за глътка въздух в опит да изплуваш на повърхността. „Измъкни се сега, Хароче, ако можеш. Грегор е наш господар не само по титла.“