Лоис Бюджолд - Памет

Лавица номер 9 се оказа извън пределите на досегаемост на Майлс. Наложи му се да помоли Иван да свали оттам познатата запечатана кутийка за биопрепарати. Ревизорският му печат беше непокътнат. Двете останали крехки кафяви капсули спокойно очакваха своя час. Майлс извади едната и я претърколи между палеца и показалеца си.

— Добре. Всички гледайте внимателно. Започваме. — Майлс силно стисна капсулата, счупи я и два пъти я размаха над главата си. За миг във въздуха увисна ръждивочервен прах, като опашка на комета, след което се разсея. На пръстите му остана тъмно петънце. Майлс забеляза, че Иван беше спрял да диша.

— Колко трябва да чакаме? — попита Майлс доктор Уедел.

— Бих казал, поне десет минути, за да се разпространи из цялата стая — отвърна биологът.

Майлс се опита да успокои душата си и да събере търпение. Илян гледаше някъде във въздуха със застинало изражение. „Да — помисли си Майлс, — това е оръжието, което те е убило. Не можеш да го хванеш, но то може да те хване…“

Почервенелият от напрежение Иван се предаде и започна да диша преди цветът на лицето му да е станал синьо-лилав, а самият той — да припадне.

Накрая Уедел се наведе и отвори кутията си. Той извади оттам малка прозрачна бутилка със светла течност и пръскачка, която напълни. За това, че специално бе приготвил тази безценна течност само за три часа, Майлс бе готов да му прости всички грехове през следващите пет години и да му целува ботушите. Самият Уедел, изглежда, го смяташе за нещо незначително. От научна гледна точка навярно наистина беше така. „Обикновен свързващ разтвор — небрежно бе казал биологът. — Външната структура на този преносител на инфекция е много характерна, специфична и уникална. Виж, ако искахте нещо да регистрира присъствието на самите прокариоти, това вече щеше да е истинско предизвикателство.“

— Сега — каза Майлс на полковника от Стопанския отдел, — отиваме при изходните системи за циркулация на въздуха и въздушните филтри.

— Насам, милорд Ревизор.

Всички тръгнаха в индийска нишка по прохода и, заобикаляйки стелажа, се насочиха към отсрещната стена. Там, на нивото на глезените, имаше малка — с размерите на стандартен лист хартия — правоъгълна решетка, закриваща тръбата на въздухопровода.

— Свалете горния капак — нареди Майлс на полковника. — Интересува ме най-горният филтър.

Всички застанаха на колене, за да могат да наблюдават ставащото през рамото на полковника. Той свали горната решетка, зад която се криеше запоен в рамка влакнест правоъгълник, предназначен да улавя прах, косми, гъбички, спори, твърди димни частици и други такива. Миниатюрните прокариоти, освободени от спорообразното им хранилище, биха преминали през тази преграда и, може би, биха продължили пътя си, минавайки през слоя електрически заредено смолисто вещество и биха били унищожени едва като достигнат централния изгарящ елемент.

Майлс кимна на полковника да се отдръпне и да направи място на доктор Уедел, който седна по турски на пода и внимателно напръска въздуха около отвора.

— Какво прави? — шепнешком попита възрастният офицер.

Майлс преглътна отговора: „Пръскаме за предатели. Много досадни гадини по това време на годината, не смятате ли?“.

— Гледайте и ще видите.

През това време Уедел извади от кутията си ултравиолетово фенерче и насочи лъча към филтъра. Бледочервената светлина бавно започна да се разгаря — толкова по-ярко, колкото по-дълго шареше лъчът по повърхността.

— Ето, милорд Ревизор — заяви Уедел. — Точно така си е — спорообразните частици са заседнали във филтъра.

— Точно така. — Майлс се изправи. — Това беше отправната ни точка. Напред, към следващата. Вие — той посочи лаборанта от Криминологията — документирайте, опаковайте, запечатайте и поставете етикети на всичко това. А после ни настигнете колкото се може по-бързо.

Всички заеха мястото си в строя и отново последваха Майлс. Този път той ги отведе в комарския отдел, където помоли обезпокоения генерал Алегре да се присъедини към процесията. Всички се натъпкаха в миниатюрния, за един човек, кабинет на капитан Галени — четвъртата врата по коридора на комарските аналитици.

— Спомняш ли си да си идвал при Галени през последните три месеца? — попита Майлс бившия шеф на ИмпСи.

— Сигурен съм, че съм се отбивал няколко пъти — отвърна Илян. — Идвах тук почти всяка седмица, за да обсъдим онези моменти в докладите му, които представляваха особен интерес.