Лоис Бюджолд - Памет

Очите на Майлс бяха широко отворени, зениците — разширени, а лицето му — бледо и покрито с пот.

— Благодаря ви, генерале — изхриптя той. — Много ви благо…

Майлс изпълзя от от стола си, все още усмихвайки се с кървящата си уста. Едва не се блъсна във вратата като пиян — Хароче я отвори точно навреме. Измърморвайки няколко несвързани думи на секретаря на Хароче, Майлс си осигури наличието на очакващия го с колата Мартин точно в момента, когато се добра до изхода на зданието.

Отърва се от присъствието на Мартин, сядайки самотен в задното отделение на кабината. Той поляризира стъклото на покрива, мечтаейки също толкова лесно да може да скрие потресеното изражение на лицето си. Чувстваше се така, сякаш беше избягал от бойното поле. Но какво го беше ранило в тази сияеща тържествуваща усмивка?

Отстъплението му продължи и когато се прибра в замъка Воркосиган. Мина приведен покрай личните слуги на майка му и по широка дъга заобиколи стаите на Илян. Заключи се в спалнята си и се зае да крачи напред-назад докато не откри, че погледът му не се откъсва от комуникационния пулт. Пултът сякаш се взираше в него с очите на Хор. Тогава той се спаси с бягство на горния етаж, в миниатюрната стаичка със старото, с масивни подлакътници, кресло. Най-накрая той усети, че това помещение е достатъчно малко — точно като за него, успокояващо като усмирителна риза. Този път не взе със себе си нито бренди, нито дядовия си кинжал. Това щеше да е излишно.

Заключи вратата и рухна в креслото. Не само ръцете му трепереха — целият се тресеше.

Да си върне старата работа. Всичко да стане както беше преди.

„Хайде сега, разкажи ми за отричането, а?“ Беше си мислил, че е приключил с Нейсмит. Или най-вече лорд Воркосиган. Преструва се, че не го вълнува изчезването на адмирала. Преструва се, че ходи по водата сякаш е на сушата, а всъщност едва беше нагазил в нея. А защо не? „Ето защо ми се струва че потъвам. Истината излезе наяве“.

„Това ли искаш? Искаш ли да си върнеш «Дендарии»?“

„Да!“

Но беше ли всъщност годен за тази работа, от медицинска гледна точка? Е, ще му се наложи да остава в онази проклета тактическа зала и повече да не излиза на операции с десантния отряд, но това не беше ново за него. Ще може да се справи. Той беше игнорирал собствените си травми през целия си живот, това просто беше поредната от множеството такива. Той знае начина. „Мога да направя това. Някак.“

Ще получи обратно Куин. И Таура — за всяка скъпоценна капчица време, която й оставаше.

Ако не броеше тихия, натрапчив, демоничен шепот в дълбините на съзнанието му: „Тук има една малка особеност…“

Най-накрая, с огромни усилия, той се обърна крадешком и погледна този демон: първо с крайчеца на окото си, а после — честно, в упор.

„Хароче иска да принеса Галени в жертва“. Майлс закрива делото и дава възможност на Хароче безпрепятствено да управлява ИмпСи — и това ще бъде обратният му билет към дендарийците. Пълномощията на Императорския Ревизор са широки, но те безусловно пасуват по въпроса за възстановяването на човек на служба в ИмпСи. Тук всичко ще зависи изцяло от гледната точка на Хароче.

Той се повъртя в креслото, а кракът му започна да потупва по пода в неравен ритъм. Ами ако Галени наистина е виновен? Между другото, за отричането… Беше трудно да се отхвърлят опасенията на Хароче по повод лова на вещици. Майлс и Галени бяха приятели. Ако бяха обвинили друг човек, някой, когото не познаваше, дали сега Майлс щеше да прояви такава настоятелност? Или щеше да се задоволи с доказателствата на Хароче?

Проклятие, не става въпрос за приятелство! А за знание. За умението да преценява хората. „Винаги съм смятал, че имам талант за работа с персонала“. Е, трябва ли сега да се усъмни в предположенията си? Обаче, по дяволите, хората бяха много странни. Хитри, хлъзгави. Никога не знаеш за тях наистина всичко, дори след дълги години дружба.

Майлс обхвана с ръце подлакътниците на креслото. Внезапно откри, че си спомня онзи скоков пилот, когото беше заповядал да разпита сержант Ботари, когато съдбата за пръв път сблъска Майлс с дендарийците преди трийсет години. Много го притесняваше, че не може да си спомни името на този човек, въпреки че произнесе лицемерна реч на погребението му. Тогава те отчаяно се нуждаеха от пилотските кодове за достъп, за да спасят живота си. И Ботари, помисли си Майлс, получи тези кодове, макар и по най-грубия от всички възможни начини, и те останаха живи. Те, но не и пилотът.