Лоис Бюджолд - Памет

— Е, милорд ревизор, навярно няма да се изненадате от това, че със сигурност идентифицирах вашата находка като същия прокариот, който открихме в чипа. Дори е от същата партида. — Биологът го отведе при комуникационния пулт и се впусна в подробно сравнение на двете проби, нагледно илюстрирайки разказа си с оцветени на нужното място изображения, и съпровождайки го с адресирани към самия него умерени похвали, тъй като мълчащият Имперски Ревизор не изказа такива.

— Разговарях с Илян — отбеляза Майлс. — Той каза, че не си спомня през последните четири месеца да е гълтал малка кафява капсула. За съжаление, паметта му не е такава, каквато беше.

— А, тази капсула не е била глътната — категорично заяви Уедел. — Изобщо не е създадена, за да се поглъща.

— Откъде знаете?

— Капсулата е неразтворима и водонепроницаема. Тя трябва да се счупи — просто да се стисне между пръстите — и съдържанието й се смесва с въздуха, след което се вдишва. Формата, в която е изпълнен преносителя на инфекцията, недвусмислено предполага въздушен път. Това са нещо като спори.

— Какво-какво?!

— Вижте. — Уедел затвори проекцията на молекулярната верига и отвори ново изображение на нещо, което приличаше на сферичен сателит, настръхнал с безброй антени. — Сами по себе си прокариотите са прекалено малки, за да бъдат поставени без обвивка в толкова големи за тях капсули. Вместо това са ги опаковали в тези кухи спорообразни частици — ученият посочи видеоплочата, — които се носят във въздуха, докато влязат в контакт с влажна повърхност като лигавица или бронхи. Тогава транспортния елемент се разтваря, освобождавайки съдържанието си.

— Виждат ли се във въздуха, като дим или прах? Имат ли мирис?

— Ако светлината е достатъчно силна, предполагам, че човек ще ги види като прашинки в момента на счупването на капсулата, но после ще изчезнат. И нямат мирис.

— Колко време… могат да висят във въздуха?

— Най-малко няколко минути. В зависимост от ефективността на вентилационната система.

Майлс се втренчи в зловещата наглед сфера.

— Това е нова информация. — Макар че в момента не виждаше с какво ще му бъде полезна.

— Не можех да я реконструирам по чипа — малко сухо отбеляза Уедел, — тъй като нито един фрагмент от обвивката не е трябвало да стигне до чипа. И съществуват още няколко възможни начина за внедряване на препарата.

— Аз… разбирам. Да. Много ви благодаря. — Майлс си представи как се връща при Илян: „Спомняш ли си всеки дъх, който си поемал през последните четири месеца?“ Някога Илян можеше да направи това.

Мислите му бяха прекъснати от сигнала на комуникационния пулт; образът на спората-носител изчезна, заменен от главата на генерал Хароче.

— Милорд Ревизор — неуверено кимна генералът. — Извинете, че ви прекъсвам. Но тъй като сте в сградата, чудя се дали не бихте се отбили при мен? Когато ви е удобно, разбира се; когато приключите с лабораторията и всичко останало.

Майлс въздъхна.

— Разбира се, генерале. — Това поне му даваше оправдание да отложи срещата с Галени с още няколко минути. — След малко ще се кача в кабинета ви.

Майлс, получавайки шифрования диск с доклада на биолога и отново запечатаните остатъци от прокариота, освободи Уедел, който с благодарност си тръгна. Майлс ускори крачка по твърде добре познатите коридори на щаба — нагоре, надолу, завой — към някогашния офис на Илян. И сегашният офис на Хароче. Може би (о, боже, нека е тъй!) генералът беше открил нещо ново, нещо, което да облекчи това заплетено положение.

Временният шеф на ИмпСи затвори вратата зад Майлс и любезно придърпа стола на Имперския Ревизор към бюрото си.

— Хрумна ли ви нещо ново от снощи, милорд? — поинтересува се Хароче.

— Не съвсем. Уедел е идентифицирал пробата. Навярно ще искате копие от доклада му.

Майлс му подаде диска; Хароче кимна и го пъхна в четящото устройство на комуникационния си пулт.

— Благодаря. — След като върна оригинала в ръцете на Майлс, той продължи: — Проучих внимателно другите четирима старши аналитици в комарския отдел на Алегре. Нито един от тях не е имал такава прекрасна възможност като Галени да знае за съществуването на прокариота и по този критерий аз изключвам двама от тях. Останалите двама нямат мотив; аз не успях да открия такъв.

— Идеалното престъпление — промърмори Майлс.

— Почти. Истинското идеално престъпление е онова, което остава неразкрито; а това се приближи доста близо до идеала. Сега по всичко личи, че устроеният ви капан е бил един вид резервен план, поради което е доста далеч от съвършенството.