Лоис Бюджолд - Памет

Дойде в съзнание легнал на задната седалка; над него, в бледата жълтеникава светлина, се виждаше фигурата на изпадналия в паника Мартин. Куртката на Майлс бе разкопчана, покривът беше вдигнат, пускайки в купето нощната мъгла, и той се тресеше от студ.

— Лорд Воркосиган? Милорд, о, по дяволите, вие какво, умирате ли? Престанете, не бива!

— Ннн… — успя да се изтръгне от гърлото му. В ушите му звънеше, но той чу, че репликата му прозвуча като приглушен стон. Устните го боляха, по тях се усещаше нещо влажно. Той ги докосна и пръстите му се изцапаха със свежа кръв, изглеждаща червено-кафява при това осветление.

— Всичко е наред, Мартин. Това е, хм, обикновен пристъп.

— Значи така изглеждат? А пък аз си помислих, че са ви отровили, застреляли или нещо подобно. — Обяснението почти успокои младежа.

Майлс се опита да седне. Мартин неловко протегна ръка, неуверен дали дали да му помогне да се надигне, или да го накара да легне обратно. Езикът и долната му устна бяха прехапани, кръвта безпрепятствено течеше по най-хубавата му воркосиганска униформа.

— Не трябва ли да ви закарам в болница или на лекар, милорд?

— Не.

— Тогава нека поне ви закарам у дома. Може би… — Загриженото лице на шофьора се озари от надежда. — Може би госпожа майка ви скоро ще се прибере.

— И ще можеш да се отървеш от мен ли? — измъчено се засмя Майлс. „Не може да стане това, Мартин — тя да ме целуне и всичко да бъде наред. И няма значение колко много го желае.“

Отчаяно му се искаше да продължи за щаба на ИмпСи. Беше обещал на Галени… Но още не бе изучил новите данни, а и този екип, на който искаше да зададе редица въпроси относно тези данни, сигурно вече се бяха прибрали и вкусваха заслужения си сън. И все още го тресеше, виеше му се свят, а и тази отпадналост след пристъп…

Военните лекари имаха право. За всичко. Стресовият характер на тези проклети припадъци наистина гарантираше, че винаги ще се появяват в най-неподходящия момент. Да, той наистина е негоден за служба. За каквато и да било служба. Негоден.

„Колко мразя това!“

На следващата сутрин Майлс се събуди в състояние, което вече започваше да разпознава, а именно — „махмурлук“ след пристъп. Двете таблетки болкоуспокоително не му помогнаха особено. С времето външните симптоми ставаха все по-лоши, а не обратното. Или той просто започна да ги разпознава по-ясно, защото вече не бяха маскирани от следзашеметителна мигрена или самоубийствена депресия. „Трябва спешно да се видя с Ченко.“

Той занесе в стаята си каничка с кафе и се заключи насаме с ком-пулта и доклада на Хароче. Остатъка от сутринта използва — или загуби напразно — като първо прочете този доклад, а после го препрочете отново.

Оскъдността на данните ги правеше още по-убедителни. Ако това бе замисляно като двоен капан, сведенията трябваше да са повече . Но, колкото и да се стараеше, Майлс не успя да открие нито пропуск в разсъжденията, нито слабо място в логическата верига.

Мисълта за срещата с Галени го ужасяваше, защото не можеше да му съобщи нищо оптимистично. ИмпСи беше задържала през цялата нощ офицера-комарец в секцията за предварителен арест в щаба, в малкия затворнически блок, който беше заменил далеч по-внушителния подземен зандан от времето на Ецар. Дъв щеше да остане там чак до официалното предявяване на обвинение, след което щяха да го прехвърлят в някой още по-мрачен военен затвор. „Задържан по подозрение.“ Бараярските военни закони бяха малко неясни по въпроса точно за колко време може да задържат някого само по подозрение. „Задържан заради нечия проклета параноя — това ще е по-вярно.“

Горчивите му размисли бяха прекъснати от доктор Уедел, който жално се интересуваше кога той ще може да се прибере вкъщи. Майлс му обеща да дойде, да изслуша доклада му и да го освободи. Щом не можеше да освободи един пленник на ИмпСи, поне можеше да пусне друг. Облече си втората най-хубава воркосиганска униформа, сложи си ревизорската верига, намаза още мехлем по разцепената си устна и нареди на Мартин да изкара колата пред входа.

Миризмата на лекарства и химикали в клиниката на ИмпСи все още предизвикваше неприятно усещане в стомаха му. Когато влезе в лабораторията на Уедел, Майлс видя в ъгъла разхвърляно походно легло — доказателство, че биологът е изпълнил заповедта му и не е оставял без надзор образеца и получените резултати. Уедел носеше дрехите си от предната сутрин, макар че очевидно бе успял да се избръсне оттогава. И изглеждаше само малко по-добре от неразговорчивия в момента Майлс.